Напрежение

България е прекалено малко пространство за толкова многото паралелни светове, живеещи в нея.
Което създава напрежение.

Преходът

Преходът е естественото състояние на българското общество.
Той е необходимата илюзия, че това общество върви нанякъде.

Невидимите хора

Невидимите хора се разхождат в шест.

Вървят край недоспали блокове,

край сънени детски площадки,

край будни болници вървят.

В онези сутрешни минути –

невидими и кратки,

и нечути,

те плахо и безшумно стъпват

по ръба невидим

между утрото и здрача.

Ала така и не прекрачват

във деня.

Остават тихи полусенки

в нощна пазва,

отиващи си сънища

в сумрака –

пределно недостъпни за очите.

Тях никой никога не ги намразва

и никой никога не ги обича.

И ето ги – невидими вървят,

дори и помежду си чужди.

Невидимите хора знаят, че

мъката и болката не спят,

а щастието трудно се пробужда.

Те крачат с невидими крачки,

и водят на невидими каишки

невидими домашни кучета.

Ако се взрете в уморените треви,

в росата, паднала нощес,

ще видите кристални нишки,

изплетени сякаш от есенен паяк.

Това са стъпки на невидимите хора,

които знаят –

слънцето след миг ще заличи

следите им и няма да личи

къде са били вчера и къде са днес.

И затова така невидимо-спокойно,

невидимите хора се разхождат в шест.

 

В подножието на есента

Защо обикнах есента?

Едва ли

в миг на утринни кристали,

сякаш в края на света,

докато мигна,

съм захвърлил паметта

за лятото и ято яребици

я е изкълвало и

е литнало към спомена на юг.

Едва ли…

Докато майка ми плете терлици

на небето,

в рая…

Ще се срещнем с нея, зная.

Краката ми са топли

и ще стопят снега на всички зими.

Ще върна яребиците от юг.

И затова оставам тук –

навсякъде в полето,

разпилян във вятъра,

разнесен като дребнотемие

край есенни огньове

в махалите.

Небесно-земен,

спя под одеалото на

късно окосената трева.

Излишно ми е тялото,

излишно ми е лятото.

И затова обикнах есента…

 

 

 

Набързо през Родопите

На Нели, която си отиде замалко

 

Набързо през Родопите,

през бързеи, през закъснели

снопи от трева горчива.

Не ни личи,

че сме щастливи.

Не знаем, че сме заедно

и затова така…набързо…

 

Набързо през кафявото,

през жълтото,

през рижавото на листата.

И няма спор – тук, в планината,

всеки бук и всеки бор

е със корона и е трон,

поставен в храма на балкана.

 

Набързо преминаваме –

небесни поданици сме.

И корените, и короните

ни чакат на небето.

Където няма глад, тъга…

 

Но мисля, че точно сега –

макар и да съм още млад –

сега говоря с теб – приятелко,

отишла си замалко…

Нали ще е безкрайно жалко,

да ти говоря, като остарея,

защото ти – останала си млада –

ще се засмееш на

ненужната ти мъдрост.

 

Ще махнеш с ръка и ще тичаш

напред устремено…

На младостта единствено прилича,

на нея само е простено

да мине ей така…набързо през Родопите…

 

 

Гълъбите искат да ни кажат…

Това, което гълъбите искат да ни кажат

не е просто благодарност за трохите,

които тях ще ги направят сити,

а нас ще ни направят важни.

 

Това, което гълъбите искат да ни кажат

и даже с човки се опитват да напишат

сред гордостта на нашия излишък,

небрежно разпиляна по паважа…

 

Това, което гълъбите искат да ни кажат

е нещо синьо, приказно-небесно.

И затова сред вятър и летящи вестници

стоя до тях като войник на стража…

 

Не ме интересуват облаците, мълниите даже!

За всичко друго станах ням и сляп, и глух.

Защото приказно-небесно съм щастлив, че чух

това, което гълъбите искат да ни кажат!