Ще бъде лято

Ще бъде лято и ще се завърна.

Дърветата,

тревите,

дворът –

ще са същите.

Небето, къщите.

И само хората…

ще бъдат непознати.

 

И ще е приказно да бъда там,

и ще е страшно да съм сам.

 

Ще пукат съчки под краката ми,

като куршуми…

Ще ме залае куче зло…

И ще ми трябват думи –

чрез които да повярвам,

че всичко се е случило,

че е било наистина…

 

И ще е приказно да знам,

че ти ще бъдеш там.

Когато се завърна.

Виена – Свети Силвестър и конски вагони

Виенското колело има окачени кабини, прилични на дървени минивагони, побиращи петнайсетина души. Подобни са на конски вагони, които съм гледал по старите български филми. Вероятно са правени по времето, когато в България се пее популярната градска песен: „Във конски вагон, приличен на салон, пътувам аз от София за Лом”. Това е 40-те години на миналия век. Във вагоните на виенското колело обаче има и пейки – за първите шестима. Хората не се качват тук, за да седят. Макар че може и да седят. Може също така да си поръчате един вагон лично за вас двамата. Които и да сте вие двамата. Ще ви сервират при всяко завъртане на колелото и ще може да се наслаждавате на своята екзотично-романтична или парвенюшко-снобска – кой както я възприема – вечеря. И така цяла Виена ще завижда на вашето щастие. Разбира се, че няма да завижда – на Виена не й пука. Но тези в другите вагони – охо, и още как! А ако има и сърби, тогава не само ще завижда, но и ще псува. А, да, в тези романтични вагони има и перденца – ако искате да се скриете от завиждащата ви Виена. Тези древни перденца в също толкова древните дървени кутии могат да се спускат и тогава никой няма да ви вижда! Е, да, де, ама тогава защо сте се покатерили чак горе? Това си е ваша работа. Никой няма да ви пита. Както и никой не пита двамата мъже, които са си наели самостоятелен вагон и дори не забелязват обслужващия ги със сдържана досада и зле прикрита погнуса сервитьор с бели ръкавици. А иначе като цяло гледката изисква уважение и ставане на крака – панорамата струва девет евро на човек. Намаление за ученици няма – това не е Германия. Това е Австро-Унгария. И от всички /бивши/ провинции на тази /бивша/ империя се стичат нейните поданици – верни или любопитни, отегчени или романтични – но винаги заплащащи за своето присъствие. Нова година идва, идва и свети Силвестър – светецът на християнската вяра е превърнат в божество на консумацията: „Купете за Силвестър, подарете за Силвестър, вижте на три пъти дабъл ю Силвестър”. Папа Силвестър, управлявал Ватикана от 314 до 335 г. е синоним на Нова година и се почита в Австрия, Унгария, Хърватия, Босна и Херцеговина, Словения, Чехия, Словакия, Швейцария… Във всички бивши провинции на бившата империя. Затова и никак не е чудно, че край мен се лее разбираема славянска реч…Все пак, словаци, сърби и босненци водят в резултата по присъствие. Консумацията движи икономиката, по радиото възторжено обявяват очакване за над 100 000 хиляди души по площадите на Виена за посрещане на Новата 2014. Щефансдом, Ратхаус…всички площади в центъра на митрополията ще бъдат препълнени с хора. Сцените? О, ще има повече сцени от миналата година- тогава бяха 10, а сега…може би 12, 13… Огромен екран пред операта ще излъчва избрани моменти от предишни новогодишни програми – класическа музика, разбира се, кой очаква друго? Валс! „Изсвирете един валс, бе! Покажете, че сте млади хора, че…Уф!” Любима реплика от вчера. Имам предвид „Вчера”. Другарят Баръмов я казва – от любимия ми филм, играеше и Георги… България е бивша колония на друга бивша империя и си има други филми, други спомени и други светци. Свети Маркс е предсказал потреблението още преди свети Силвестър да заподозре какво му готви неговото бъдно паство. Или не го е предсказал. Това няма значение, просто „нашата” бивша империя също има нужда от светци. Много съжаляваме, но с това разполагаме. Целта е една и съща – насърчаване на потреблението, а по отношение на средствата винаги може да се прояви творчество. Творчество проявявам и аз, като се измъквам незабелязано от източната империя и се промъквам в западната. Нищо, че името й е Източно царство, както буквално се превежда от немски Австрия. Източно, ама царство. Това се вижда навсякъде. Намусени императрици стоят край касите в магазините за сувенири и намръщените им невиждащи погледи минават през телата на търпеливо очакващите ги поданици-консуматори. Те са дошли да се поклонят на императриците със своите пари и да им посветят свободното си време, като се надяват да получат шепа спомени срещу това. Аристократичните кариерки ще проявят студено снизхождение, необходимо е само известно търпение. В една империя не се бърза, неприлично е. Щом сте дошли тук, вие вече сте похарчили парите си. Няма къде другаде да ходите. И императриците край касите също така няма къде другаде да ходят. Просто трябва да напомнят кой е господарят тук. Е, вече няма съмнение. Затова всички поданици си пожелават да станат свидетели на чудото. Ето го и него! Жените плавно протягат единият си крак, вдигат го във въздуха и го поставят на известно разстояние пред себе си, стъпвайки отново на земята. След това повтарят това движение и с другия си крак. Движат се! Приближават се до касата! Я воль! Дас ис вундабар! Изражението на лицата им излъчва топлината на ледени късове и приветливостта на арктическата зима. Готов съм да им отвърна с януарския студ на връх Мусала, когато изведнъж се сещам за изверга Ханс Фридл – австриецът, насилвал дъщеря си в продължение на 24 години… Тази мисъл сломява негативния ми реакционен порив. Опитвам се да отгатна по лицата на кариерките дали тази чудовищна дистанцираност всъщност не е именно зов за помощ! Не смея да попитам обаче. Междувременно, те благоволяват… Незаслужена е тази милост да приберат презрените ви евро-грошове в замяна на безценни сувенири със завладяващи символи на приказна Виена – внушителни катедрали, уникалноТО виенско колело…и други покоряващи или вече покорили въображението ви образи. А, да, има и множество фланелки и магнитчета с недвусмислено-декларативното „I <3 Vienna”. То е нещо друго, този призив… Едно е намигащото, закачливо-бонбонено, шансонно-сантиментално I <3 Paris, с мечтания привкус на неслучила се любов, която никога няма да забравите именно защото не се е случила. Друго е зашеметяващото, галещо и нежно, изпълнено с вечност и средиземноморски полъх I<3 Roma. И съвсем трето е снизхождащото от върха на виенското колело, вагонно-опердено I <3 Vienna. Това обвито в незаслужена милост Их либе дих. По принцип – бих. По принцип бих си купил един такъв сувенир, тъй като сарказмът не ми е никак чужд, но всеки възможен нюанс на двусмисленост би внесъл доза неразбиране на замисъла на тази покупка. Единствено това ме възпира. Но да отида на площада пред катедралата „Свети Стефан” в нощта на Свети Силвестър – това е нещо друго. Няма какво да ме спре. Пристигам тържествено с „Порше Кайен” – мил комплимент за престоя ми тук от местен българин. За първи път карам такова животно и си правя скоростни отсечки /Иване, надявам се да не четеш това! Не съм го натискал много, само от любопитство…малко!/ Натискам някакво копче – защо изобщо го натискам! – което кара огромното ревящо животно да свие страхливо ушите си – плътно долепя до прозорците и двете си странични огледала. „Не те е срам”, укорявам го аз, „моята кола в България е къде-къде по-малка от теб и никога не си е свивала ушите така!” Но това нещо не разбира от българска дума. Трябва да натисна същото копче още няколко пъти, за да напери уши и да ме дари с необходимата видимост. Кайен. Изобщо, с това „Порше” имахме труден път един към друг, защото се сетих, че съм си забравил книжката в София именно в момента, в който седнах зад волана му. Нейсе, приятелите нали са за това – питах един евреин какво да правя. Ти си умен, казах му, цял евреин си, дай акъл. Абе карай без книжка, кой ще те проверява, отговаря той. Ех, приятелю, въздъхвам аз, питам те като евреин, ти ми отговаряш като българин. Еми така е, друже, въздъхва и той – лесно ли ми е толкова години да се преструвам на умен евреин. Ех! Питам друг приятел-българин, който не само е умен, ами е живял в Австрия и даже е карал напред-назад. Карай и да не ти пука, вика ми и той, аз колко съм карал в Австрия без книжка и пиян – никой не те проверява. Явно няма какво да му мисля. Добре, отсичам в отговор, колко трябва да изпия, за да карам и без книжка, като теб? Бе ти на луд ли се правиш, 3700 евро е глобата, ако те хванат – смее се той – можеш ли да си го позволиш? Трезвен няма да си го позволя никога, отвръщам объркано аз. Явно нищо не съм разбрал. Както и да е, докато си запълвам времето с Порше-теория и гаражна етика, книжката ми пристига. Свети Фейсбук ми яви ангелът Елена, която по приятелката си ангела Свилена ми изпрати сакралния документ. Среща при Пратера – държа го в ръцете! Ангелът отлетя, но документът! Документът е в джоба ми! Еми глей ся как нищо не може да ме спре – газ до ламарините. Даже няма да ми се наложи да пия и ще си спестя 3700 евро. Животът отново е хубав, свети Силвестър насърчава десницата ми на бензиностанцията – ето ме, идвам заедно с цялото си любопитно домочадие. На Щефансдом – един от централните площади – е изсипано огромно разноезично множество, което се бута само в себе си и никак не може да се размине. Наблюдавам достопочтените местни двойки – отдалеч са ясни – които се опитват да танцуват валс въпреки бутащите ги и зашеметени от нещо си мургави младежи. Тези магребски юнаци се хващат един за друг като влакче на ужасите и блъскат безогледно хората. За разнообразие веднъж-два пъти им вкарвам едно решително рамо и им прекъсвам влакчето, докато те ме гледат с изненадани погледи и размазани инерционни усмивки – явно друг път невидели и неусетили челичната сила на българските мишци. Ми като са дребни, що се бутат, мишоците. Пияни шматки. За тях не ми е жал, ами за местните… В мекушавостта си стигам почти до съжаление – добре де, защо да не потанцуват тия симпатични местни бургери? Но няма как  – блъсканицата е жестока и неспирна. Знаех си, че няма да ни се размине. Обаче… Обаче прекрасното настроение, леещо се от вълшебния симфоничен оркестър от сцената пред катедралата; вълнението на безкрайното човешко море, в което със сигурност има поне четири български капки /имаше и немалко други българи, ако се съди по неволно уловените реплики/; несвършващите фойерверки, преливащи отвсякъде над върховете на високите сгради; разноцветните отблясъци, сипещи се по класическите фасади… Светлината и музиката носят всеобхватно изкупление. Забравям за малката кибритопродавачка – така нарекох едно самотно момиче, /не/продаващо недодялани сувенири на забутан щанд в един супермаркет…съжалих я искрено в нейната самотност и в този момент тя подхвърли презрителна реплика зад гърба ни. След което я съжалих още повече – кой ли знае нейния случай какъв е? /Типичен, бих отговорил, но нали вече съм простил?/ Забравям и за касиерките-„императрици”, и за необяснимото неудобство да не продават карта на Австрия никъде…и за безвкусните измислици под заглавие „виенско кафе” в едно кафене в Пратера, и за стелещата се нелюбезност на всички местни, които се опитахме да попитаме коя е правилната посока за където и да е…

В спомените ми остава единствено светлата музика в нощта на свети Силвестър и развълнуваното стохилядно множество, в което се бяхме слели и ние.

Останалото го изтривам. Оставям го бакшиш на оная Виена, която никога няма да харесам. Вземам само светлината със себе си. И я прибавям към моята, та да се умножава. Както казва един класик – вероятно по подобен случай – „Светлина. Повече светлина”. Такова бе и утрото на ден първи от новата 2014.

Светло утро във Виена.

Накрая на света

Накрая на света – дори отвъд –

е първа стъпка на мъниче,

открило  свой вълнуващ път,

по който – миг преди да падне –

тича.

 

Накрая на света е бряг,

на края на света е вятър,

и семето, завито под земята

накрая на света сънува сняг.

 

Накрая на света е баобаб,

накрая на света е огледало,

и семето, превърнало се в хляб

разчупва се за край и за начало.

 

Накрая на света е струна.

Накрая на света започва нов.

Накрая на света ще те целуна,

разбрал накрая – всичко е любов.

 

От небето

Отвъд пространство и далеч от време,

Като зрънце, като миниатюрно семе,

то съществува, то живее.

И питаш се – кое е то, къде е?

 

И чудиш се дали ти точно

Ще бъдеш подходяща почва

за малкото зрънце, което

пристига право от небето.

 

Но с Господ всичко е възможно,

Със Него няма нищо сложно.

На всеки най-труден въпрос

Той дава отговор – Христос.

 

И ако търсите вратичка

И Той това очаква

Това е семето, което

Ви носи Царство от небето.

Мило момиче,…

Когато преди месеци си отиде мой приятел…чудех се какво мога да направя…за него вече не можех да направя нищо. И тогава си казах, че ще напиша писмо до неговото малко момиче…принцесата, чиято първа годинка той не дочака…

Писмо, което да й бъде предадено, когато навърши 16 години.

Мило момиче,

Щом четеш това писмо, значи вече си на 16, а годината е 2030. Написах го отдавна, през ноември 2015 г., когато ти беше още едно мъничко, много мъничко човече.

Сигурно си имала много въпроси в своето пътуване из този свят, сигурно си намирала и много отговори…а ако знаеш още колко много отговори очакват да им зададеш подходящите въпроси…

Но знам, че на един въпрос така и не успяваш да намериш отговор, въпреки че си питала много хора и въпреки че те дълго са ти разказвали…но не, това никога не ти е било достатъчно. И затова ти питаш другите и себе си отново и отново: Какъв е бил моят баща? Обичал ли ме е? Каква си е мечтал да стана? Дали ще е щастлив да ме види днес? Какво би ми казал, ако можеше да се срещнем?

Баща ти беше прекрасен приятел, който увличаше хората със и след себе си. Той беше умен и проницателен човек, мислеше мащабно и виждаше много по-далеч от другите, затова не можах да повярвам, че не е видял онази локва на пътя след летния неделен дъжд.  Ограниченията му пречеха…на скоростта, на колана зад волана…Времето все не му стигаше да постигне всичките си цели, всичките си планове…затова бързаше, винаги бързаше… А най-много бързаше вечер – за да се върне при теб и майка ти. Вие бяхте радостта, смисълът, пристанището, покоят, сънят…

А теб, мило момиче, теб баща ти те обичаше безкрайно. Ти беше и ти си неговата принцеса завинаги. Би бил толкова горд с теб, би бил толкова щастлив. И ако можеше да те види днес, просто щеше да затаи дъх от възхищение…бащите са такива, мило дете, те невинаги знаят какво и как да кажат на своите момичета…невинаги намират думи…а и дори да знаят, невинаги имат сила да го изрекат…от възхищение, от обожание, от любов.

Баща ти беше много красив, строен, с чаровна и дръзка усмивка, която много му отиваше…но ти се досещаш за това, нали? Имаш негови снимки и когато застанеш пред огледалото, сама виждаш чертите му върху лицето си, очертанията на силуета му върху фигурата си.

Ще спра дотук, защото колкото и да ти разказвам за твоя баща, това никога няма да бъде достатъчно за теб. Ти никога няма да спреш да се питаш, да се опитваш да си го представиш, да сънуваш как разговаряш с него…

Но в едно бъди напълно сигурна – баща ти те обичаше безкрайно. И когато в онзи ден ти казаха, че тати вече се е превърнал в звездичка на небето, а ти се взираше в синевата и се чудеше коя ли точно звездичка е тати… И когато по-късно толкова ти се искаше да чуеш гласа му, да си говориш с него, а не го чуваше… Знаеш ли защо? Защото той просто е затаил дъх от възхищение пред обаянието на своето момиче, пред красотата на своята принцеса…и затова мълчи…

Мълчи от възхищение, от обожание.

И от любов.

Новото се ражда с клик

Пукат…раздират се… Късат се връзките с реалността под силната струя на виртуалното така,  както силен вятър откъсва детско хвърчило и го праща високо, високо вдън небе.

Социалните връзки се късат – новото се ражда с клик.

Изгубили сме се с радостното опиянение на конквистадори, пред които древността страхливо отстъпва в своите все още неразрушени храмове. И с последен поглед отвътре вижда как си пишем, обичаме, страдаме, умираме за хора, които може би съществуват само в собственото ни съзнание. Не, те със сигурност съществуват само там! Не ги искаме извън тази ултимативна реалност. Вероятно защото извън нея наистина ги няма. Колко наистина ли? Не сме ги виждали никога, не знаем как мирише кожата им, как присвиват очи при внезапна болка, как спят през нощта – по гръб или по корем, не знаем… И не искаме да знаем. Ние сме сътворили тези хора в неизбродните дебри на своето въображение. Достатъчни са ни зелените светлинки на тяхното присъствие в 4 часа сутринта. Когато не можем да спим и ни е хубаво, че не сме сами. Една зелена светлинка, разрешение за преминаване към утехата на споделеното безсъние. Докато „две жени ще работят на нивата, едната от тях ще бъде грабната, другата ще бъде оставена”. Истина, истина ви казвам, едната вече е грабната и реално живее другаде, а виртуалното й тяло все още броди из нивата като остатъчен биологичен факт – Дарвин е толкова смешен.

И ето, апокалипсисът на новите комуникации раздели син от майка и баща от дъщеря. И всяка малка и мизерна стая в ромско гето е достатъчно многоизмерна, за да живеят в различни светове хората в нея. Достатъчно е само да има уайърлес. Четвъртият ангел оповести идването на Айфон 5, Стив Джобс вдига благославяща ръка от рекламните клипове. Джобс свърши добре своята работа и сега вече може да си позволи да е безсмъртен – пилигримите на нахапаната ябълка никога няма да се наситят. Другаде е отишло парченцето от плода – много отдавна и право в стомаха на баба им Ева. „Едем” е парфюм, който трябва да прикрие отсъствието на Едемската градина. „Елате с мен и ще ви направя ловци на човеци”, каза Цукербърг на своите програмисти и написа програмата на Фейсбук. За да може да оправдаем всичките си страхове, мечти, илюзорни победи и победоносни илюзии.

J feeling amazed