Пясъците на пустинята

 

Ако можех да раздипля пясъците на пустинята, щях да ви покажа обрасли в бръшляни стари къщи, които крият мирис на препечен хляб и прясно смляно кафе зад смръщени и обрасли с бръшлян фасади. Приличат на навъсени стари планинци, чиито доброта прелива в погледите им – отвъд сурово сключените вежди… Като тези изпълнени с уют и изсушени бабини подправки топли къщи, които даже бръшлянът не може да изстуди, колкото и да се вкопчва в тях.

Ако можех да раздипля пясъците на пустинята, щях да ви посоча забравени пристанища, потънали във хиляди мълчания, затрупани от хиляди раздели. Отдавна никой не ги посещава… Вие ще си спомните за тях – те са като обличана веднъж дреха, която сте потулили в гардероба.  Разбира се, вие сте си мислите, че тя ще радва да се спуска по раменете ви, едва-едва да гали ръцете ви, доверчиво да пада надолу по гърдите ви – защото се радва да бъдете заедно, един в друг. И затова сте я купили. Само че още при първото обличане тя веднага ви е хванала за гърлото, остъргала е кожата ви, впила се е в раменете ви, стегнала е корема ви – спирайки дъха ви, ограничавайки движенията ви, стараейки се да ви контролира…И сега тази дреха отново ви примамва да я облечете, като ви кара да се чудите на самите себе си как така сте забравили за такава хубава дреха. Тогава вие изведнъж ще си спомните защо сте я захвърлили. Защото такива дрехи са егоистични и безсърдечни, те не ви обичат и никога няма да ви заобичат.  Такива са онези забравени пристанища – сиви и безветрени, безлюдни. Колкото и да са се опитвали да примамят хората, накрая пак си остават безлюдни. И забравени.

Затова вие ще останете много доволни от себе си затова, че толкова дълго време сте ги били забравили и ще си обещаете да ги забравите за още толкова дълго време. И безлюдните пристанища, и враждебните дрехи. Аз и затова исках да ви ги покажа – за да знаете, че има неща, които е добре да бъдат забравени. Няма смисъл да се сещате с тъга за тях – за какво са ви безветрени пристанища и враждебни дрехи? Именно – изобщо не ви трябват.

Ако можех да раздипля пясъците на пустинята, щях да се хвана на бас с вас, че всички прекрасни миражи са истински и да ви предложа в залог самите миражи. И щях да изгубя, разбира се, но това щеше да е нарочно – за да мога да ви подаря тези пустинни блянове, неродени от отвъдна жажда. Защото тези миражи все пак са истински – иначе защо хората ще измислят специална дума за тях, ако не бяха истински? Има ли дума за нещо, значи има и такова нещо. Така е и с хората – дори да не са съвсем истински, всеки от тях си има име. Някои хора дори са по-измамни от миражите – вие познавате такива хора… Всеки познава такива хора и никой не се осмелява да каже, че те не съществуват. Напротив, съществуват. Ето защо ви подканям отново – не се стеснявайте, вземете си миражи колкото искате… Те са много по-добри от много хора…Не, не мислете за мен, аз си имам още толкова много мечти…

Ако можех да раздипля пясъците на пустинята, щях да напълня джобовете ви с кварцова енергия за пясъчни часовници, с която цялото време на целият свят ще е в ръцете ви. Само понякога трябва да обръщате часовника с главата надолу… За да не спира времето. За да продължава животът в този свят. Обръщайте го с краката нагоре, после обратно – с главата нагоре и всичко ще е наред. Така всички гледни точки ще бъдат доволни за известно време. И времето ще е доволно, защото няма да спира. Ето защо някой трябва да обръща светът с главата надолу, за да може да върви напред времето и да води животът със себе си.

Там, край реката

 

Беше слаб, рус и целият свят му беше крив. Крачеше лениво, без желание – каквото и да прави. Всъщност, всички крачехме лениво и без желание – като си втора година в казармата, няма закъде да бързаш, да бързат новобранците. Но дори и на този фон неговата леност се открояваше. Тази леност бе дори още по-видима в онези следобедни съботно-неделни минути, когато край оградата на поделението се появяваше Любка.  Усмихната и дружелюбна циганка, чиито тъмни очи търсеха само него и в които, въпреки топлотата им към всеки войник, който я заговаряше, ясно можеше да се види – няма никаква надежда за друг, освен за него. Тези красиви търсещи очи нито за миг не губеха своята скрита тревожност, докато не се появеше той. Разбира се, появяваше се лениво и бавно, с нацупена уста и сбърчени вежди, тътрещ развързаните си кубинки, сърдит на целия свят. Така говореше и с нея – троснато, намръщено, провлачвайки думите… А след това – ако дежурният старшина беше печен – двамата тръгваха заедно към реката. После се връщаха – той с лениво безразличие, тя – тъжна и помръкнала от предстоящата, макар и временна, но болезнена за нея раздяла…в онзи миг край портала, който го приемаше вътре, а оставяше нея отвън…

Само в един случай той се усмихваше – когато го наричаха „циганкар”. Нямаше злоба или омраза в тази изглеждаща повече от солена войнишка закачка, изричана на висок глас и с желание да бъде чута от повече хора. Тогава той се ухилваше като последния хашлак, какъвто всъщност беше – ухилваше се кисело-надменно, без да поглежда от кой точно идва този завистливо извикван епитет. Дали изобщо имаше значение за него? Дали се радваше, че му завиждат или пък просто не му пукаше? Не знам, защото и на мен не ми пукаше за него. Надушвах свободата като млад звяр зад решетките на зоопарка, който някак си усеща, че скоро вратата ще се отвори и униформите вече няма да имат никаква власт над него. Този полъх на свобода ме влудяваше, изнервяше, караше да пресмятам часове и дни, да сънувам мечтаните си първи лекции в университета… Това исках само – свободата и университета. Исках да стане септември…най-обичаният септември в целият ми живот досега.

Години по-късно отидох до поделението. Вече нямаше такова. Някой беше купил едноетажните невзрачни сгради и ги беше превърнал в дърводелски цехове. Никой никого не очакваше край оградата. И ги нямаше и онези тъмни красиви очи, които надничат през портала със скритата тревожност на влюбеното момиче.

Чийто единствен страх е, че този път той може да не дойде.

 

Сенека

Сенека бил мъдрец прочут.

И станал ментор на Нерон.

Да му показва как не шут,

А цар да бъде в своя трон.

 

Нерон приел това с насмешка.

Нерон, разбира се, бил мнителен.

И ден след ден, и уж погрешка,

Превръщал в шут учителя.

 

Сенека се държал стоически.

Обаче на толкова грешна основа

– превърнат в шут – съвсем логически

предал се накрая след чаша отрова.

 

И ако ви поканят някога

за ментор и приемете, то нека

после да не се оплаквате,

защото чухте за историята на Сенека.

Закон на Салтиков-Шчедрин – Урумов

Комбиниран закон на Салтиков-Шчедрин – Урумов за психологическата

обработка на населението при крупни кражби от държавно значение

Когато в Русия се заговори за патриотизъм, значи някъде нещо са

откраднали.

(Салтиков-Шчедрин)

Когато в България се заговори за демокрация, значи някъде нещо ще

откраднат.

(Александър Урумов)

Да кажа заслужава –

от личен опит знам –

че не е малък дяволът,

а Бог е по-голям!

Българинът не е прост човек.

Българинът не е прост човек.

Те му говорят, той присвива очи и си мисли: „Тия искат да ме

излъжат“.

След което те го излъгват. Но той вече се е досетил!

Казвам ви, българинът не е прост човек.

=======

Благият дар отива на адреса на благодарния:-)))))