БОЖЕСТВЕНИЯТ ПРИЗИВ 
ИЛИ ОБЩЕСТВЕНИЯ ОТЗИВ?

Затова Иисус им каза:
Истина, истина ви казвам – ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете от кръвта Му, нямате живот в себе си.
Поради това мнозина от учениците Му се върнаха назад и повече не ходеха с Него.
Йоан 6:52, 66

Мнозина от учениците му разприятелиха Иисус заради тези негови думи. И окото им не мигна.
Тяхната реакция се основаваше на буквалното им мислене – в Стария Завет има категорична
забрана /Битие 9:3-4/ към евреите да ядат месо заедно с кръвта в него. И то животинско месо.
А в случая Месията ги призовава да ядат неговата плът и да пият неговата кръв!
Ако Иисус имаше профил във Фейсбук, щяха да му останат точно дванайсет приятели. По-точно
– единайсет приятели и един предател. Библейско правило.
Много време има от този миг до разбирането за причастието като църковно тайнство.
Дотогава тези думи ще стоят самотни.
Понякога лидерството е самота.
Разбира се, Христос съзнателно изрече тези думи. Въпреки обществения отзив.
Божественият призив е по-важен от обществения отзив.

ХРИСТОС ИЗВЪН
СОЦИАЛНАТА ЗОНА НА КОМФОРТ

И нека излизаме при Него извън стана, като споделяме поруганието Му.
Евреи 13:13

„Извън стана“ е особен вид пространство в древен Израил.
„Извън стана“ е извън защитената обществена среда, извън социалната зона на
комфорт.
Едно от първите Мойсееви правила е заповедта прокажените да бъдат изгонвани навън.
Дрехите на прокажения трябваше да бъдат раздрани, главата му да бъде открита, за да се вижда раната му, а той самият бе длъжен да вика: „Нечист! Нечист!“.
Нечист е, да живее сам, жилището му да бъде извън стана, казва библейската книга Левит.
Йешуа бе изведен извън стана – както прокажен.
Единственият невинен Човек, някога раждал се под това небе – доброволно стана нечист заради нас.
Чистият съзнателно понесе нашата проказа. Безгрешният се натовари с нашите грехове.
Христос бе разпънат като престъпник извън градските стени.
И ако вярваме в Него, както той повярва в нас – тогава ще понесем подигравки заради Него, както на Него му се присмиваха заради нас.
На хълма Голгота.
Извън стана.

УМЪТ Е БОЙНОТО ПОЛЕ
НА ИДЕИТЕ

Безумният каза в сърцето си: Няма Бог!
Псалми 53:1

Кога хората започват да смятат, че отрицанието на Бог не е безумие, а е белег за интелектуална извисеност? За висша разумност?
Когато бяхме малки, учителят ни каза, че Бог не съществува. Хората отишли в Космоса и видели, че там няма никакъв Бог. По-късно осъзнах, че учителят ни също е бил вярващ – той е вярвал, че няма Бог.
Наскоро прочетох една мисъл – ако не виждаш Бог в цветето, няма да го видиш и сред звездите. Творението ясно говори за Създателя.
За Бог не е голям проблем, ако някой човек заяви, че Бог не съществува.
Но за този човек е голям проблем, ако Бог заяви, че този човек не съществува.
Бог вдъхва жизнено дихание в човека. И когато си поеме дъх, животът се връща при него.
„Безумният каза в сърцето си…“ Защо безумният не си го каза наум, а именно в сърцето си?
Умът е бойното поле на идеите. Там са подстъпите към крайната цел – сърцето.
А сърцето е сияеща тронна зала на Бог. Или е мрачна крепост на злото.
За сърцето няма среден път.

ПРИВИДНОСТТА НА
ВАВИЛОНСКАТА КУЛА

И когато излизаше от храма, един от Неговите ученици Му каза:
Учителю, виж какви камъни и какви здания!
А Иисус му каза:
Виждаш ли тези големи здания? Няма да остане тук камък върху камък, който да не се срине.
Марко 13:2-3

Привидността, която ни заслепява. Конюнктурата, която обявяваме за вечна.
Но разрушителите не закъсняват. В Юдея те идват през 70 г. сл. Хр.
Римските легиони, водени от Тит.
Пророчествата са изпълнени, Йерусалим е напълно разрушен.
Тит разпъва на кръст огромно множество хора. „И нямаше място за кръстовете, и нямаше кръстове за телата!“, разказва ужасеният свидетел Йосиф Флавий.
Храмът е съборен камък по камък. Легендата казва, че причина за това е пожарът, разтопил златото в храма.
Заради стеклият се долу в основите скъпоценен метал, римските войници не оставили камък върху камък от сградата.
Храмът, който Ирод Велики построил уж за слава на Бога, а всъщност – за своя лична слава.
Бог заслужава възхищение, а не делото на славолюбивите.
Като една днешна вавилонска кула.

БОГ ВЯРВА В НАС ПОВЕЧЕ,
ОТКОЛКОТО НИЕ – В БОГ

Не е ли Той дърводелецът, син на Мария и брат на Яков, Йосия, Юда и Симон? И сестрите му не са ли тук, сред нас? И те се отвърнаха от Него.
А Иисус им каза: Никой пророк не е без почит, освен в своето родно място, сред своите роднини и в своя дом.
И не можеше да извърши там никакво чудо, освен че положи ръце на няколко болни и ги изцели.
И се чудеше на тяхното неверие…
Марко 6:3-6

Откъде-накъде пък точно той, дърводелецът? Това си казват своите – връстниците му, които бяха израснали с него.
И по-възрастните, пред чиито очи той бе израснал.
Своите отказаха да видят Месията в дърводелеца.
В битката на представи в умовете им делникът победи празника.
Завистта попречи на чудото, неверието застана срещу Божията сила.
Бог винаги иска да направи чудо за своите. Много повече от няколко изцелени болни, които имаха повече вяра от здравите.
Здравите, които гледаха Месията и си казваха: защо той, а не аз?
А Иисус се чудеше на неверието им.
Защото Бог вярва в нас повече, отколкото ние вярваме в Бог.

И БОГ НЕ УСПЯ
ДА УГОДИ НА ВСИЧКИ

Какво излязохте да видите? Тръстика ли, от вятър разлюлявана?
Матей 11:7

Христос често използва въпроси. По-често, отколкото отговори. Сигурно защото самите въпроси са отговори.
В случая той визира очакването на хората към Йоан Кръстител.
Той е повече от пророк, казва Христос. Йоан наистина беше безкомпромисен лидер на вярата, останал верен докрай.
Но Христос видя, че за мнозина и това не бе достатъчно:
Дойде Йоан, който нито ядеше, нито пиеше и казват: Има демон.
Дойде Човешкия Син, Който яде и пие и казват: Ето човек лаком и винопиец, приятел на бирниците и грешниците!
Мигът, в който стана ясно, че дори Бог няма как да угоди на всички.
Затова нека бъдем спокойни: и ние няма да успеем!
Щом най-извисеният преди Христос – Йоан Кръстител – накрая бе обезглавен.
Щом Самият Агнец Божий не бе приет от тогавашното мнозинство и бе разпънат на кръста на Голгота.
Но този привиден край всъщност бе изпълнението на тяхната мисия.
Защото вечните награди не се връчват под небето.
Те се връчват над небето.