Невидимите хора

Невидимите хора се разхождат в шест.

Вървят край недоспали блокове,

край сънени детски площадки,

край будни болници вървят.

В онези сутрешни минути –

невидими и кратки,

и нечути,

те плахо и безшумно стъпват

по ръба невидим

между утрото и здрача.

Ала така и не прекрачват

във деня.

Остават тихи полусенки

в нощна пазва,

отиващи си сънища

в сумрака –

пределно недостъпни за очите.

Тях никой никога не ги намразва

и никой никога не ги обича.

И ето ги – невидими вървят,

дори и помежду си чужди.

Невидимите хора знаят, че

мъката и болката не спят,

а щастието трудно се пробужда.

Те крачат с невидими крачки,

и водят на невидими каишки

невидими домашни кучета.

Ако се взрете в уморените треви,

в росата, паднала нощес,

ще видите кристални нишки,

изплетени сякаш от есенен паяк.

Това са стъпки на невидимите хора,

които знаят –

слънцето след миг ще заличи

следите им и няма да личи

къде са били вчера и къде са днес.

И затова така невидимо-спокойно,

невидимите хора се разхождат в шест.

 

В подножието на есента

Защо обикнах есента?

Едва ли

в миг на утринни кристали,

сякаш в края на света,

докато мигна,

съм захвърлил паметта

за лятото и ято яребици

я е изкълвало и

е литнало към спомена на юг.

Едва ли…

Докато майка ми плете терлици

на небето,

в рая…

Ще се срещнем с нея, зная.

Краката ми са топли

и ще стопят снега на всички зими.

Ще върна яребиците от юг.

И затова оставам тук –

навсякъде в полето,

разпилян във вятъра,

разнесен като дребнотемие

край есенни огньове

в махалите.

Небесно-земен,

спя под одеалото на

късно окосената трева.

Излишно ми е тялото,

излишно ми е лятото.

И затова обикнах есента…

 

 

 

Набързо през Родопите

На Нели, която си отиде замалко

 

Набързо през Родопите,

през бързеи, през закъснели

снопи от трева горчива.

Не ни личи,

че сме щастливи.

Не знаем, че сме заедно

и затова така…набързо…

 

Набързо през кафявото,

през жълтото,

през рижавото на листата.

И няма спор – тук, в планината,

всеки бук и всеки бор

е със корона и е трон,

поставен в храма на балкана.

 

Набързо преминаваме –

небесни поданици сме.

И корените, и короните

ни чакат на небето.

Където няма глад, тъга…

 

Но мисля, че точно сега –

макар и да съм още млад –

сега говоря с теб – приятелко,

отишла си замалко…

Нали ще е безкрайно жалко,

да ти говоря, като остарея,

защото ти – останала си млада –

ще се засмееш на

ненужната ти мъдрост.

 

Ще махнеш с ръка и ще тичаш

напред устремено…

На младостта единствено прилича,

на нея само е простено

да мине ей така…набързо през Родопите…

 

 

Гълъбите искат да ни кажат…

Това, което гълъбите искат да ни кажат

не е просто благодарност за трохите,

които тях ще ги направят сити,

а нас ще ни направят важни.

 

Това, което гълъбите искат да ни кажат

и даже с човки се опитват да напишат

сред гордостта на нашия излишък,

небрежно разпиляна по паважа…

 

Това, което гълъбите искат да ни кажат

е нещо синьо, приказно-небесно.

И затова сред вятър и летящи вестници

стоя до тях като войник на стража…

 

Не ме интересуват облаците, мълниите даже!

За всичко друго станах ням и сляп, и глух.

Защото приказно-небесно съм щастлив, че чух

това, което гълъбите искат да ни кажат!

Ще бъде лято

Ще бъде лято и ще се завърна.

Дърветата,

тревите,

дворът –

ще са същите.

Небето, къщите.

И само хората…

ще бъдат непознати.

 

И ще е приказно да бъда там,

и ще е страшно да съм сам.

 

Ще пукат съчки под краката ми,

като куршуми…

Ще ме залае куче зло…

И ще ми трябват думи –

чрез които да повярвам,

че всичко се е случило,

че е било наистина…

 

И ще е приказно да знам,

че ти ще бъдеш там.

Когато се завърна.

Виена – Свети Силвестър и конски вагони

Виенското колело има окачени кабини, прилични на дървени минивагони, побиращи петнайсетина души. Подобни са на конски вагони, които съм гледал по старите български филми. Вероятно са правени по времето, когато в България се пее популярната градска песен: „Във конски вагон, приличен на салон, пътувам аз от София за Лом”. Това е 40-те години на миналия век. Във вагоните на виенското колело обаче има и пейки – за първите шестима. Хората не се качват тук, за да седят. Макар че може и да седят. Може също така да си поръчате един вагон лично за вас двамата. Които и да сте вие двамата. Ще ви сервират при всяко завъртане на колелото и ще може да се наслаждавате на своята екзотично-романтична или парвенюшко-снобска – кой както я възприема – вечеря. И така цяла Виена ще завижда на вашето щастие. Разбира се, че няма да завижда – на Виена не й пука. Но тези в другите вагони – охо, и още как! А ако има и сърби, тогава не само ще завижда, но и ще псува. А, да, в тези романтични вагони има и перденца – ако искате да се скриете от завиждащата ви Виена. Тези древни перденца в също толкова древните дървени кутии могат да се спускат и тогава никой няма да ви вижда! Е, да, де, ама тогава защо сте се покатерили чак горе? Това си е ваша работа. Никой няма да ви пита. Както и никой не пита двамата мъже, които са си наели самостоятелен вагон и дори не забелязват обслужващия ги със сдържана досада и зле прикрита погнуса сервитьор с бели ръкавици. А иначе като цяло гледката изисква уважение и ставане на крака – панорамата струва девет евро на човек. Намаление за ученици няма – това не е Германия. Това е Австро-Унгария. И от всички /бивши/ провинции на тази /бивша/ империя се стичат нейните поданици – верни или любопитни, отегчени или романтични – но винаги заплащащи за своето присъствие. Нова година идва, идва и свети Силвестър – светецът на християнската вяра е превърнат в божество на консумацията: „Купете за Силвестър, подарете за Силвестър, вижте на три пъти дабъл ю Силвестър”. Папа Силвестър, управлявал Ватикана от 314 до 335 г. е синоним на Нова година и се почита в Австрия, Унгария, Хърватия, Босна и Херцеговина, Словения, Чехия, Словакия, Швейцария… Във всички бивши провинции на бившата империя. Затова и никак не е чудно, че край мен се лее разбираема славянска реч…Все пак, словаци, сърби и босненци водят в резултата по присъствие. Консумацията движи икономиката, по радиото възторжено обявяват очакване за над 100 000 хиляди души по площадите на Виена за посрещане на Новата 2014. Щефансдом, Ратхаус…всички площади в центъра на митрополията ще бъдат препълнени с хора. Сцените? О, ще има повече сцени от миналата година- тогава бяха 10, а сега…може би 12, 13… Огромен екран пред операта ще излъчва избрани моменти от предишни новогодишни програми – класическа музика, разбира се, кой очаква друго? Валс! „Изсвирете един валс, бе! Покажете, че сте млади хора, че…Уф!” Любима реплика от вчера. Имам предвид „Вчера”. Другарят Баръмов я казва – от любимия ми филм, играеше и Георги… България е бивша колония на друга бивша империя и си има други филми, други спомени и други светци. Свети Маркс е предсказал потреблението още преди свети Силвестър да заподозре какво му готви неговото бъдно паство. Или не го е предсказал. Това няма значение, просто „нашата” бивша империя също има нужда от светци. Много съжаляваме, но с това разполагаме. Целта е една и съща – насърчаване на потреблението, а по отношение на средствата винаги може да се прояви творчество. Творчество проявявам и аз, като се измъквам незабелязано от източната империя и се промъквам в западната. Нищо, че името й е Източно царство, както буквално се превежда от немски Австрия. Източно, ама царство. Това се вижда навсякъде. Намусени императрици стоят край касите в магазините за сувенири и намръщените им невиждащи погледи минават през телата на търпеливо очакващите ги поданици-консуматори. Те са дошли да се поклонят на императриците със своите пари и да им посветят свободното си време, като се надяват да получат шепа спомени срещу това. Аристократичните кариерки ще проявят студено снизхождение, необходимо е само известно търпение. В една империя не се бърза, неприлично е. Щом сте дошли тук, вие вече сте похарчили парите си. Няма къде другаде да ходите. И императриците край касите също така няма къде другаде да ходят. Просто трябва да напомнят кой е господарят тук. Е, вече няма съмнение. Затова всички поданици си пожелават да станат свидетели на чудото. Ето го и него! Жените плавно протягат единият си крак, вдигат го във въздуха и го поставят на известно разстояние пред себе си, стъпвайки отново на земята. След това повтарят това движение и с другия си крак. Движат се! Приближават се до касата! Я воль! Дас ис вундабар! Изражението на лицата им излъчва топлината на ледени късове и приветливостта на арктическата зима. Готов съм да им отвърна с януарския студ на връх Мусала, когато изведнъж се сещам за изверга Ханс Фридл – австриецът, насилвал дъщеря си в продължение на 24 години… Тази мисъл сломява негативния ми реакционен порив. Опитвам се да отгатна по лицата на кариерките дали тази чудовищна дистанцираност всъщност не е именно зов за помощ! Не смея да попитам обаче. Междувременно, те благоволяват… Незаслужена е тази милост да приберат презрените ви евро-грошове в замяна на безценни сувенири със завладяващи символи на приказна Виена – внушителни катедрали, уникалноТО виенско колело…и други покоряващи или вече покорили въображението ви образи. А, да, има и множество фланелки и магнитчета с недвусмислено-декларативното „I <3 Vienna”. То е нещо друго, този призив… Едно е намигащото, закачливо-бонбонено, шансонно-сантиментално I <3 Paris, с мечтания привкус на неслучила се любов, която никога няма да забравите именно защото не се е случила. Друго е зашеметяващото, галещо и нежно, изпълнено с вечност и средиземноморски полъх I<3 Roma. И съвсем трето е снизхождащото от върха на виенското колело, вагонно-опердено I <3 Vienna. Това обвито в незаслужена милост Их либе дих. По принцип – бих. По принцип бих си купил един такъв сувенир, тъй като сарказмът не ми е никак чужд, но всеки възможен нюанс на двусмисленост би внесъл доза неразбиране на замисъла на тази покупка. Единствено това ме възпира. Но да отида на площада пред катедралата „Свети Стефан” в нощта на Свети Силвестър – това е нещо друго. Няма какво да ме спре. Пристигам тържествено с „Порше Кайен” – мил комплимент за престоя ми тук от местен българин. За първи път карам такова животно и си правя скоростни отсечки /Иване, надявам се да не четеш това! Не съм го натискал много, само от любопитство…малко!/ Натискам някакво копче – защо изобщо го натискам! – което кара огромното ревящо животно да свие страхливо ушите си – плътно долепя до прозорците и двете си странични огледала. „Не те е срам”, укорявам го аз, „моята кола в България е къде-къде по-малка от теб и никога не си е свивала ушите така!” Но това нещо не разбира от българска дума. Трябва да натисна същото копче още няколко пъти, за да напери уши и да ме дари с необходимата видимост. Кайен. Изобщо, с това „Порше” имахме труден път един към друг, защото се сетих, че съм си забравил книжката в София именно в момента, в който седнах зад волана му. Нейсе, приятелите нали са за това – питах един евреин какво да правя. Ти си умен, казах му, цял евреин си, дай акъл. Абе карай без книжка, кой ще те проверява, отговаря той. Ех, приятелю, въздъхвам аз, питам те като евреин, ти ми отговаряш като българин. Еми така е, друже, въздъхва и той – лесно ли ми е толкова години да се преструвам на умен евреин. Ех! Питам друг приятел-българин, който не само е умен, ами е живял в Австрия и даже е карал напред-назад. Карай и да не ти пука, вика ми и той, аз колко съм карал в Австрия без книжка и пиян – никой не те проверява. Явно няма какво да му мисля. Добре, отсичам в отговор, колко трябва да изпия, за да карам и без книжка, като теб? Бе ти на луд ли се правиш, 3700 евро е глобата, ако те хванат – смее се той – можеш ли да си го позволиш? Трезвен няма да си го позволя никога, отвръщам объркано аз. Явно нищо не съм разбрал. Както и да е, докато си запълвам времето с Порше-теория и гаражна етика, книжката ми пристига. Свети Фейсбук ми яви ангелът Елена, която по приятелката си ангела Свилена ми изпрати сакралния документ. Среща при Пратера – държа го в ръцете! Ангелът отлетя, но документът! Документът е в джоба ми! Еми глей ся как нищо не може да ме спре – газ до ламарините. Даже няма да ми се наложи да пия и ще си спестя 3700 евро. Животът отново е хубав, свети Силвестър насърчава десницата ми на бензиностанцията – ето ме, идвам заедно с цялото си любопитно домочадие. На Щефансдом – един от централните площади – е изсипано огромно разноезично множество, което се бута само в себе си и никак не може да се размине. Наблюдавам достопочтените местни двойки – отдалеч са ясни – които се опитват да танцуват валс въпреки бутащите ги и зашеметени от нещо си мургави младежи. Тези магребски юнаци се хващат един за друг като влакче на ужасите и блъскат безогледно хората. За разнообразие веднъж-два пъти им вкарвам едно решително рамо и им прекъсвам влакчето, докато те ме гледат с изненадани погледи и размазани инерционни усмивки – явно друг път невидели и неусетили челичната сила на българските мишци. Ми като са дребни, що се бутат, мишоците. Пияни шматки. За тях не ми е жал, ами за местните… В мекушавостта си стигам почти до съжаление – добре де, защо да не потанцуват тия симпатични местни бургери? Но няма как  – блъсканицата е жестока и неспирна. Знаех си, че няма да ни се размине. Обаче… Обаче прекрасното настроение, леещо се от вълшебния симфоничен оркестър от сцената пред катедралата; вълнението на безкрайното човешко море, в което със сигурност има поне четири български капки /имаше и немалко други българи, ако се съди по неволно уловените реплики/; несвършващите фойерверки, преливащи отвсякъде над върховете на високите сгради; разноцветните отблясъци, сипещи се по класическите фасади… Светлината и музиката носят всеобхватно изкупление. Забравям за малката кибритопродавачка – така нарекох едно самотно момиче, /не/продаващо недодялани сувенири на забутан щанд в един супермаркет…съжалих я искрено в нейната самотност и в този момент тя подхвърли презрителна реплика зад гърба ни. След което я съжалих още повече – кой ли знае нейния случай какъв е? /Типичен, бих отговорил, но нали вече съм простил?/ Забравям и за касиерките-„императрици”, и за необяснимото неудобство да не продават карта на Австрия никъде…и за безвкусните измислици под заглавие „виенско кафе” в едно кафене в Пратера, и за стелещата се нелюбезност на всички местни, които се опитахме да попитаме коя е правилната посока за където и да е…

В спомените ми остава единствено светлата музика в нощта на свети Силвестър и развълнуваното стохилядно множество, в което се бяхме слели и ние.

Останалото го изтривам. Оставям го бакшиш на оная Виена, която никога няма да харесам. Вземам само светлината със себе си. И я прибавям към моята, та да се умножава. Както казва един класик – вероятно по подобен случай – „Светлина. Повече светлина”. Такова бе и утрото на ден първи от новата 2014.

Светло утро във Виена.