Александър Урумов към Конституционния съд: “България цяла сега вази гледа“

 

Уважаеми дами и господа Конституционни съдии,
Утре, 17 юли, Ви предстои да разгледате делото за т.нар. Истанбулска конвенция и – дали утре или след седмица – да се произнесете относно нейната противоконституционност.

Ние, гражданите на България, които през последните 7 месеца отделихме толкова време, енергия, вяра, страст в борбата си срещу Истанбулската конвенция вече казахме мнението си.

Ние казахме мнението си по толкова ясен и непреклонен начин, че политическото лоби, надяващо се да пробута тези „отровни яйца в кадифена опаковка“ беше принудено да спре и да отстъпи.

Ние принудихме тези самозабравили се слуги на брюкселската политическа олигархия да отстъпят и да признаят своето безсилие.

Ние ви изпратихме за разглеждане т.нар. Истанбулска конвенция. Да, именно ние и нашата съпротива.

Ние, гражданите на Република България – християни, мюсюлмани, атеисти, агностици, българи, цигани, турци, арменци – всички ние застанахме като жив щит пред своите семейства, пред своите домове, пред паметта и примера на своите родители и своите баби и дядовци – и не допуснахме да бъде разрушен нашият свещен и неприкосновен храм – семейството от мъж и жена.

Храмът, в който сме провидяни и в който сме заченати.
Храмът, в който сме родени и в който сме израснали.
Храмът, който носим в душите си и който ще предадем на децата си.

Семейство от мъж и жена – и няма друго!
Мъжки и женски пол по рождение – и няма трети!
Полът като биологична категория – и нищо повече!
Никакви налудни либерал-фашистки видения не могат да бъдат превръщани в задължителни за нас юридически норми!

Лудостта и истерията на презадоволените, извратени, дехуманизирани лобистки групи по европейските политически върхове са проблем на обществата, които са ги допуснали.

Ние няма да позволим тази лудост да се разпростре над България и да ни бъде насила наложена и на нас.
Ние няма да жертваме нашия вечен храм – семейството от мъж и жена – заради лудостта на хора, временно сдобили се с власт, вместо с места за настаняване в специализирани психиатрични клиники.

Няма да се отречем от нашата национална държава, само защото тя има проблеми и кривици, за да я предадем на още по-изкривени и проблемни лобита в Брюксел, изплитащи своята задкулисна наднационална власт чрез „Истанбулски“ и други лукави конвенции.

Уважаеми дами и господа Конституционни съдии,
Вие сте пазителите на българската Конституция.
Вие сте положили клетва да защитавате тази Конституция.
Какъвто и да е бил Вашият професионален път до мига, в който сте дали този обет пред България, той е вече зад гърба Ви.

Днес важи единствено Вашият обет да пазите сърцето на българската държавност – Конституцията на Република България.

Ние сме спокойни за Вашето решение – преди всичко защото ние вече сме взели своето решение.

Каквото и да се случва занапред – ние ще отстояваме своята позиция и докрай ще защитаваме храма на семействата ни, наследен от предците ни.
Това е наша историческа отговорност и ние носим тази отговорност.

Днес е часът на Вашата лична историческа отговорност.

Време на изпитание и време на чест.

„България цяла сега вази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ви съзре!“, ако позволите тази уважителна перифраза на народния поет Иван Вазов.
„Венчайте България с лаврови венци!“

Направете ни горди със своето решение!

Направете ни уверени в силата на българската национална институция Конституционен съд на Република България!

Ние, българските граждани, Ви вярваме!

Да живее България!
Бог е с нас!

Александър Урумов,
гражданин на Република България
16.07.2018 г.

Писмото е заведено в деловодството на Конституционния съд на Република България под номер 235-ПГ/16.07.2018 г.

„Педофилия ли? Няма страшно!“

Александър Урумов

Когато ви кажат „няма страшно“ и „няма проблем“ – и разбирате, че има и страшно, има и проблем. И няма никакво значение дали тези, които ви успокояват сами си вярват.
Или сами не си вярват, както джендър-медиите у нас, които незнайно защо реагираха на позицията на ВМРО срещу педофилията.
Една джендър-медия обяснява как нямало страшно, даже било много смешно, понеже така. Единственият аргумент е познатото либерално хихикане под наслов „Ей, много сте прости, нищо не разбирате от педофилия“.
Ми прости сме. Ние и от кръвосмешение не разбираме, и от трансджеризъм не разбираме, и от педофилия не разбираме.
Даже сме толкова прости, че не искаме и да разбираме.
Но за сметка на това разбираме, когато някой ни баламосва, за да може да ни излъже. Пък и понеже сме грамотни и – напук на джендър-либералното папагалстване – сме запазили критичното си мислене, това ни помага да стигаме до някои логични изводи. Аргументирани изводи, за разлика от умотворенията на джендър-либералните папагали.
И какво толкова им пречи на тези пъстроцветни птици следното изречение от позицията на ВМРО:
„Педофилията ще започне да се разглежда като безобидно психическо разстройство, а не като тежка диагноза, която изисква лечение и е несъвместима с обществото“.
Ясно е, че ВМРО и конкретно вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов им пречи, защото категорично застана срещу Истанбулската конвенция от самото начало. Включително с гласуване в МС, когато правителството се раздели при гласуването 11 на 8 гласа. Включително с публичното си изявление, че правителството ще падне, ако ИК бъде ратифицирана от парламента.
Ясно е, че с това много им пречи на джендър-либералите, храненици на джедър-либералната фондация „Америка за България“. Защото много милиони от ментора им Сорос и много милиони от собствения ни джоб под формата на бюджетно съфинансиране отлетяха пред очите им. Кой знае дали вече не са си ги разпределили помежду си. Ама това е – няма.
Но защо тези пъстроцветни птици толкова възбудено запляскаха с крила срещу една напълно естествена позиция срещу педофилията?
Срещу предупреждението, че има опасност педофилията да се класифицира от СЗО като безобидно психическо заболяване.
Приятели,
Обърнете внимание какъв е джендър-либералният аргумент, с който ни успокояват, че „няма страшно“.
„Парафилиите (към които спада и педофилията) не застрашават никого до момент, в който се превърнат в парафилно разстройство, т.е. доведат до в психическо разстройство, личностна дисфункция или сексуална практика без съгласието на другата страна. Това е моментът, в който се поставя диагноза за заболяване или законът започва да преследва извършени престъпления.“
Искате ли да прочетем този текст още веднъж, което ни се налага, понеже вече ни обясниха, че сме прости.
„Парафилиите (към които спада и педофилията) не застрашават никого до момент, в който се превърнат в парафилно разстройство, т.е. доведат до в психическо разстройство, личностна дисфункция или сексуална практика БЕЗ СЪГЛАСИЕТО НА ДРУГАТА СТРАНА.“
Очевидно тук едната страна е педофилът. Нали? Колкото и да сме прости, това го уточнихме.
А коя е другата страна?
Да помислим малко. Това е, нали?
Другата страна е детето! И ето това е лукавщината в този текст!
Същата лукавщина, както в Истанбулските текстове!
Обърнете внимание!
Кога се поставя диагноза или законът започва преследване?
Поставя се диагноза или законът започва преследване само когато е налице „сексуална практика БЕЗ СЪГЛАСИЕТО НА ДРУГАТА СТРАНА“.
А ако има съгласие на другата страна?
Ами тогава няма проблем със закона, няма диагноза и няма преследване.
Ама чакай, чакай малко – ще каже някой – това е чудовищно!!!
Чудовищно е, разбира се.
Джендър-идеологията е чудовищна като цяло. А очевидно е чудовищна и поотделно – във всичките й компоненти и проявления. Като педофилията например.
Но как така едно дете може да бъде съгласно на такова извращение?
Реално погледнато, никак.
Но реалността, която джендър-либералите ни приготвят изглежда по друг начин.
В тази джендър-либерална действителност в Германия вече се провежда сексуално образование за деца. Да знаят децата как да мастурбират, как да поставят презервативи… Изобщо, как да бъдат секс-играчки.
В тази джендър-либерална действителност в Норвегия на децата отдавна са предоставени права. Които ако се нарушат – според властите – и родителите се разделят с децата си.
А когато – ако им бъде позволено! – джендър-либералите наложат закони за правата на детето, тогава вече на едно 8-годишно дете, обучено сексуално, ще бъде дадено правото само да реши дали не иска да опита нещо с някой чичко.
И тогава вече ще е налице СЪГЛАСИЕТО НА ДРУГАТА СТРАНА!
Педофилите вече са го измислили. И не само са го измислили, ами приготвят образователната и правната рамка за постигането на този кошмар.
Което е кошмар за нас, нормалните хора, „простите“, то е рай за джендър-либералите, „сложните“.
И за педофилите, разбира се.
Защото целта на джендър-извращенията не е борба с някаква дискриминация.
И не е равенство и равни права.
Целта на джендър-извращенията е господство!
Целта на джендър-извращенията е налагане на психичните болести като обществена и правна! норма, като социален модел.
Тези психари не просто искат да не ги преследват.
Все по-ясно става, че самите те искат да преследват и да господстват!
И всичко случващо се – от бесовските хомо-манифестации през джендър-конвенциите на Съвета на Европа до педофилската загриженост за правата на детето – всичко случващо се води натам.
Впрочем, току-що /20 часа на 29 юни 2018/ стана ясно, че Конституционният съд на Австрия – ратифицирала Истанбулската – е признал третия пол. По информация на Асошиейтед прес, „съдът взе решение, че властите трябва да позволяват на хората, които не се определят като мъж или жена, да се регистрират в официалните документи като друг пол“.
Разбира се, „това решение е в отговор на искане на гражданин на Австрия, който неуспешно се опитваше да бъде приет с интерсексуална идентичност“.
Вярвахте ли преди 20 години, че някой ден това може да се случи?
Не, нали?
А сега вярвате ли, че след по-малко от 20 години в отговор на жалбата на някой педофил някой съд ще узакони педофилията?
А вярвате ли на тези, които днес джендър-либерално хихикат и ни убеждават как няма смисъл от декларацията на ВМРО срещу педофилията и колко сме прости всички ние, които заставаме срещу джендър-идеологията, и включително срещу педофилията?
Хайде, де, голяма работа станало.
„Педофилия ли? Няма страшно“.

Забравената власт на вярващия

Александър Урумов

Има много неща, за които да сме благодарни на Създателя.

За изкуплението и спасението, за Спасителя.

За любовта и верността му, за милостта му – нова всеки ден.

За прошката, за вярата, за бъдещето и надеждата.

Всичко изброено дотук се отнася до нас.

От Него към нас.

Но всичко започна с властта и с предателството.

 

Най-големият предател не е Петър.

Защото Петър отрече да познава Христос. Но Петър не предаде Христос. И след покаянието му Христос му даде най-голямата отговорност на този свят – отговорността за Църквата.

Петър, който се направи, че не познава Христос бе разпознат – след своето искрено покаяние – от Христос като лидер завинаги.

Като жив камък, който да се вгради в идващата вечност.

 

Мислите, че е най-големият предател е Юда?

Да, Юда е синоним за вероломно предателство.

И все пак, дори и той за миг съжали! Дори се върна и хвърли онези проклети 30 сребърника в лицето на първосвещеника и неговата клика.

Най-големият предател под това небе е Адам.

Когато за първи път Адам отвори очи, той видя срещу себе си лицето на Създателя!

Видя съвършената градина. Видя рая, създаден специално за него! И на Адам беше дадена властта над рая! Да, власт! Това е, за което човекът беше призован – „да обработва и да пази“ Едемската градина.

Да има власт над нея!

И вместо да я пази, Адам я предаде. Не беше ли Ева, ще кажете? Адам беше отговорен за всичко, включително и за Ева.

И затова когато системно не сте до жена си, вероятността да я срещне някоя змия и да я заговори рязко нараства.

 

Адам нито веднъж не съжали за стореното.

Нито веднъж не се разкая, не се отрече от стореното зло. Няма такъв запис, няма дори и най-малък намек за това.

Дядо ни Адам. Общият ни дядо Адам.

Някой със сигурност си мисли, че това са приказки за деца, брътвежи и глупости.

Може и да си го мисли – имаме свободна воля. В съчетание с неизбежна отговорност!

Най-големият грях, който някога ни е прощаван е грехът на Адам.

Грехът на първосътворения.

Грехът, който влезе в ДНК-то на цялото човечество.

И ако подценяваме това, нека погледнем какво трябваше да направи Христос, за да покрие с кръвта си и с мъките си този чудовищен грях.

И да ни върне…какво?

Да ни върне властта!

Това е, което каза Христос за властта:

„Даде Ми се всяка власт на Небето и на Земята!“

„Давам ви власт да настъпвате над змии…и над цялата сила на врага!“

Властта не ни е дадена сама по себе си. Властта ни е дадена с цел – да настъпваме над врага!

Защото – да, врагът има сила, все още. Но няма власт!

Властта! – ето това е голямата разлика между вярващите в Христос и онази старовременна змия.

Христос ограби началствата и властите – така казва Библията.

Тя казва също, че има поднебесни сили между небето и земята, които все още се съпротивляват на Божията воля.

И че нашата борба е точно срещу тях! Не срещу плът и кръв, защото хората имат плът и кръв. Не и тези сили!

И точно срещу тях е истинската ни битка!
Тези плът и кръв, които са станали подвластни на злото, не са истинската ни цел. Те са отклоняваща цел. Жертви и роби на злото, те все пак са хора и към тях Бог протяга ръце така, както протягаше към нас, докато ходехме слепи в мрака.

 

Да, тази власт е духовна!

Да, тази власт има конкретни измерения във видимия свят!

И така, като погледнем видимия свят около нас, дали сме взели тази власт, която Христос ни дава?

 

Тази власт, за която Той умря?

Тази власт, която предателят Адам даде на дявола?

Тази власт, която Христос отне от дявола и я върна обратно на вярващите в Него?

Властта е отговорност.
Отговорността е териториална.

Адам получи власт и отговорност за конкретно пространство – Едемската градина.

Нашата духовна власт и отговорност е за България!

Молитва и работа във видимите и невидимите физически и духовни пространства!

Има невидими пространства и невидими битки, откъдето идват видими последствия в нашия свят.

Така България успя да спре ИК без огромни митинги като тези в Хърватия, например. А хърватите въпреки тези митинги не успяха.

Защото има победа, която се постига с предаване – в Божиите ръце!

Има позиции, които се запазват и разширяват с работа.

Днес е време да застанем на хълма като онзи град, за който Христос каза, че не може да се укрие.

Град, поставен на хълм!

Светлина, която е запалена, за да свети, а да не се крие!

Защото няма мрак, който да устои на светлината!

Какво означава това конкретно?

Бъди светлина там, където си!

Не само в неделя на служба, не само на Великден в църква!

Да имаме власт значи да имаме власт първо над себе си във вършене на Божията воля в живота ни. „И защо ме зовете „Господи! Господи!“, а не вършите това, което ви казвам?“

Освен всичко друго, хората следваха Христос, защото Той говореше „като един, Който има власт!“

Един, Който ни върна тази изгубена власт.

Властта, за която толкова удобно забравяме, тъй като добре разбираме, че властта върви заедно с отговорността.

Ако нямаме власт, няма да имаме и отговорност, нали?

Днес е време да поемем своята отговорност, като вземем своята – дадена ни от Победителя Христос – власт!

Всичко започна от проблема за властта и всичко ще завърши с решаването на проблема за властта!

И ако в тази битка за своята християнска идентичност и за бъдещето на децата ни трябва да имаме публично присъствие, нека да го имаме!

Ако трябва да бъдем в медиите и да говорим истини, нека да бъдем!

Ако трябва да стигнем до промяна в законодателството, нека да стигнем!

Време е за действия чрез властта на вярата!

Да живее България!

Бог е с нас!

 

Кое от двете деца сме?

Александър Урумов

Чудили ли сте се защо има хора, които правят грешки и въпреки това вървят напред и сякаш Бог им помага?
И защо има хора, които изглеждат безупречни, а все не им върви, сякаш нещо им пречи?
Няма логика, нали? Откъде-накъде? Не е справедливо! Поне според хората:-)
:-))))
Но ако сте родител, ще ме разберете:-)
Представете си, че сте родител на две деца.
Едното е палаво и постоянно е в приключения – или ще се сбие, или ще счупи някой прозорец, или ще се върне цялото в кал – оцапано до ушите.
Но винаги идва при вас! и винаги търси вашата помощ, прошка и любов. Винаги!
Как може да го отхвърлите?! Ще ви даде ли сърце?! Не. Разбира се, че не!
Ще го вкарате в банята, ще го изкъпете, може и да го пляснете по дупето, докато го къпете:-)
Но за Бога – това е вашето дете! Нали? Което след всичко това се гушка във вас и ви казва – Тате/мамо, ти си най-добрият татко/най-добрата мама на света! И заспива във вас!
И само заради това вие ще го изкъпете и другия път. И ще го пляснете по дупето – може и по-силно от предишния – но ще си го приемете. Дори и само заради мига с прегръдката и вълшебните думички, преди да заспи във вас.
Другото дете е винаги чисто и изрядно, никога не се забърква с проблеми. Безупречно в училище, вкъщи стаята му е винаги подредена. То е винаги сериозно и съсредоточено. Пресмята всичко в живота си със студено и калкулативно отношение. Самовъзприема се като съвършено същество, което няма нужда от вас. Смята, че парите по банковата му карта са плод на неговото съвършенство и безупречност, а не плод на вашата любов, заради която това дете изобщо го има, и има стая, и има училище, и има всичко, което си мисли, че заслужава поради делата си!
Никога не идва при вас да ви гушне! Никога не ви казва – Тате/мамо, обичам ви! Вие сте най-добрите тате/мама на света! И между другото, благодаря за ягодовия сладолед вчера – беше прекрасен!
Не!
Знаете ли защо не идва при вас?
Защото за него вие не съществувате! Няма ви! Нула!
Като родител знам, че ме разбирате.
Кое дете докосва сърцето ни с любов, въпреки своите очевидни грешки?
И кое дете докосва сърцето ни с болка, въпреки своята привидна безупречност?
Сега разбираме ли защо на едното дете му се отварят врати сякаш по чудо и то върви напред, сякаш незаслужено?
И защо другото дете никога не напредва истински, въпреки своята педантичност?
Отношението на сърцето ни към Създателя!
Първото дете – след всичките си простотии – един ден ще каже:
„Тате/мамо, ти толкова много ме обичаш! Винаги си ми прощавал/а! Съжалявам за всичките си глупости! Съжалявам за сълзите ти, когато ме виждаше мръсен или окървавен, или полужив от мъка, или на ръба на самоубийство от болка!
Съжалявам! Прости ми!
Искам да бъда такъв, какъвто ти искаш да бъда!“
И тогава започват чудесата! Не че преди това не е било чудо изобщо да останеш жив!
Но големите чудеса – и то като система на чудесата:-) – започват след като кажеш –
„Искам да бъда такъв, какъвто ти искаш да бъда!“
И тогава няма какво да се изправи срещу вас!
Тогава дори Истанбулския вятър бяга от вас:-))))))
Защото щом Бог е откъм вас, тогава кой ще е срещу вас?:-)
Като родител знам, че ме разбирате.
А като дете – каквото е всеки един от нас към Бог…
Като дете пред нас стои въпросът – кое от двете деца сме?
🙂
Добрата новина е, че и в двата случая Бог не е престанал нито за миг да ни обича:-)
Просто няма как:-)
Защото Бог е любов!:-)

Мечта за свобода

Александър Урумов

Преди години една тайландка ми разказва в Банско…докато ме разглоби на съставните ми части и ме сглоби отново. И оттогава не вярвам, че има масаж, по-добър от тайландския. Ма няма да спорим:-) Мир!:-) На който – каквото му харесва:-))))
Та тази миловидна жена ми разказа – в отговор на въпроса ми как се е озовала в нашата страна – как един холандец й поискал ръката в Тайланд. Появил се като принцът от приказките, западноевропеец, мечта за почти всяко тайландско момиче.
Пристанала му тя, фамилията й я дала в ръцете му – да живее по-добър живот, да отиде в Европа. Той – влюбен до уши, тя – също.
Адът започнал, когато пристигнали в Холандия.
Превърнал я в робиня. Робиня! Спестявам подробностите, унизително е дори да се изговорят малкото неща, които тя спомена. Не съм я карал да говори, просто я слушах.
Веднъж се прибрала в Тайланд, усмихната, демонстрираща просперитет и европейско самочувствие.
Майка й обаче я гледала в очите – каза ми тя – и когато останали сами тя просто я прегърнала и я попитала:
– Миличка, кажи ми истината! Какво се случва с теб?! Защо очите ти са толкова тъжни?!
„Аз избухнах в плач – каза ми жената. Разревах се, не можех да се успокоя и не можех да обясня. Майка ми се разплака заедно с мен… Говорихме дълго.
Прибрах се в Холандия, изнесох се, подадох документи за развод и се разведох. През цялото време той се унижаваше, молеше ме, обещаваше ми, че никога вече…
Не му вярвах, не можех повече… Така приключи всичко. Започнах да работя като масажистка, изкарвам достатъчно, за да съм самостоятелна. А когато получих предложение за България за тази верига хотели и видях условията на договора – не се колебах. Така попаднах тук. Свободна съм, независима…чувствам се добре.“

Разказвам ви тази история, не за да внушавам невярното твърдение, че всички холандци са такива. Има всякакви хора навсякъде.

Но има и общи неща за всяка страна.
Редица западноевропейски страни са основали своя материален просперитет и висок жизнен стандарт И на заграбени богатства на определени общества. Не само на това, но И на това.

Някъде в социалния код на тези общества има мечта за робство. Да владеят, да подчиняват с дълбокото убеждение, че те са повече от другите.
Някъде в социалния код на тези общества има убеждение за превъзходство. И Германия е добър пример за това – макар че не е толкова типичен пример за колониална страна като Холандия, Белгия, Англия, Португалия, Испания.

Българската държава е възстановена в бунт срещу робството. Възстановена е с мечтата за свобода. Да бъдем свободни, това са искали дедите ни! А не да правим други хора – роби.
Затова и в първата българска Конституция – Търновската Конституция – е записано, че всеки чужденец, който стъпи на българска земя ако е роб – свободен става! Земя на свобода!
Когато питат Левски какво ще прави, когато се освободи страната ни, той отговаря без колебание:
– Ще отида да освобождавам други народи!
Не да поробва други народи е мечтаел Апостола, а да освобождава други народи.
Ето това е огромната разлика между България /а и цяла Източна Европа!/ и вече изброените страни.

Ето затова тези страни трябва да приемат всякакви конвенции за борба със всякакви насилия – защото стремежът към доминация и поробване на по-слабите е жив някъде дълбоко в националното им ДНК.

Българите сме свободни от такава ДНК стигма.
Имаме си своите кусури и комплекси, но стремеж към поробване на други хора и болестна убеденост в превъзходство над другите – не, това го няма при нас.

Точно затова не ни трябват истанбулски конвенции и други фашистки компенсаторни измислици, предназначени да успокоят нечия нечиста съвест в Северозападна Европа.

В България има мечта за национална свобода.
Няма мечта за поробване на други нации.

За тази мечта дедите ни са умирали.
За тази мечта ние и децата ни трябва да живеем.

Да живее България!
Бог е с нас!

Шивачът на задължителната /уж/ различност

Александър Урумов

Викахме му Дзипиликопче.
Беше един енергичен и много бързоговорещ чичко. Влакът-стрела на неразбираемата реч.
А прозвището Дзипиликопче се получи от единственото изречение, което ние, децата от моето родно градче, успявахме да схванем.
Беше шивач. Всъщност, беше шивачът на градчето:-)
И ни питаше „цип или копче“, докато ни взимаше размерите, защото ни шиеше панталони. Едни и същи панталони.
Стотици деца, един шивач. Няма време за губене!
Нямаше други въпроси:-)
Кройки-мройки, ала-бала.
Нали имаш гащи да носиш, сиреч – панталони:-))))))
Вземай и бягай:-) И гледай да не ги скъсаш, защото един е шивачът, а поръчките са много:-)
Носехме си наши платове. Те не бяха много различни, тези платове. Откъде да намериш толкова различни по онова време:-) Оттук-оттам някой габардин:-), по изключение.
Беше мило. Така поне изглежда днес от дистанцията на времето. Изглежда дори трогателно:-)
Дзипиликопче.
Бяхме деца.
Защо ви разказвам това?:-)
Защото никак не е трогателен устремът, с който днес един друг шивач иска да ни ушие едни и същи дрехи. И всички да са уж задължително различни.
Вече не сме деца.
Вече сме преживели матрицата на задължителната еднаквост.
Днес ни налагат матрицата на задължителната различност.
И дори не ни питат – цип или копче.
И дори се ядосват, когато ние питаме за какво са ни тези странни и нелепи гащи в цветовете на дъгата, в които иска да ни ушие шивачът на задължителната различност.
Не, не искаме да носим тези гейски гащи на задължителната различност.
Ние си имаме наши дрехи. В тях се чувстваме добре. И ако не се чувстваме добре, това не е проблем на гейския шивач.
Ние си имаме наше общество. И то не е отровено общество.
Да, може да боледува, но е живо!
И лекарят не е шивачът на отровеното общество, който вече евтаназира едни други общества.
И лекарството не е матрицата на задължителната гейщина, която вече отрови едни други общества.
Сбъркал си адреса, шивачо на задължителната /уж/ различна матрица.
И дори формално да ни попиташ – „цип или копче“ – ние няма да ти отговорим.
Защото вече не ти задаваш въпросите.
Вече ние задаваме въпросите.
А ти ще трябва да отговаряш пред нас.
Всъщност, не само пред нас.
Подготвяй се!