Накрая на света

Накрая на света – дори отвъд –

е първа стъпка на мъниче,

открило  свой вълнуващ път,

по който – миг преди да падне –

тича.

 

Накрая на света е бряг,

на края на света е вятър,

и семето, завито под земята

накрая на света сънува сняг.

 

Накрая на света е баобаб,

накрая на света е огледало,

и семето, превърнало се в хляб

разчупва се за край и за начало.

 

Накрая на света е струна.

Накрая на света започва нов.

Накрая на света ще те целуна,

разбрал накрая – всичко е любов.

 

От небето

Отвъд пространство и далеч от време,

Като зрънце, като миниатюрно семе,

то съществува, то живее.

И питаш се – кое е то, къде е?

 

И чудиш се дали ти точно

Ще бъдеш подходяща почва

за малкото зрънце, което

пристига право от небето.

 

Но с Господ всичко е възможно,

Със Него няма нищо сложно.

На всеки най-труден въпрос

Той дава отговор – Христос.

 

И ако търсите вратичка

И Той това очаква

Това е семето, което

Ви носи Царство от небето.

Мило момиче,…

Когато преди месеци си отиде мой приятел…чудех се какво мога да направя…за него вече не можех да направя нищо. И тогава си казах, че ще напиша писмо до неговото малко момиче…принцесата, чиято първа годинка той не дочака…

Писмо, което да й бъде предадено, когато навърши 16 години.

Мило момиче,

Щом четеш това писмо, значи вече си на 16, а годината е 2030. Написах го отдавна, през ноември 2015 г., когато ти беше още едно мъничко, много мъничко човече.

Сигурно си имала много въпроси в своето пътуване из този свят, сигурно си намирала и много отговори…а ако знаеш още колко много отговори очакват да им зададеш подходящите въпроси…

Но знам, че на един въпрос така и не успяваш да намериш отговор, въпреки че си питала много хора и въпреки че те дълго са ти разказвали…но не, това никога не ти е било достатъчно. И затова ти питаш другите и себе си отново и отново: Какъв е бил моят баща? Обичал ли ме е? Каква си е мечтал да стана? Дали ще е щастлив да ме види днес? Какво би ми казал, ако можеше да се срещнем?

Баща ти беше прекрасен приятел, който увличаше хората със и след себе си. Той беше умен и проницателен човек, мислеше мащабно и виждаше много по-далеч от другите, затова не можах да повярвам, че не е видял онази локва на пътя след летния неделен дъжд.  Ограниченията му пречеха…на скоростта, на колана зад волана…Времето все не му стигаше да постигне всичките си цели, всичките си планове…затова бързаше, винаги бързаше… А най-много бързаше вечер – за да се върне при теб и майка ти. Вие бяхте радостта, смисълът, пристанището, покоят, сънят…

А теб, мило момиче, теб баща ти те обичаше безкрайно. Ти беше и ти си неговата принцеса завинаги. Би бил толкова горд с теб, би бил толкова щастлив. И ако можеше да те види днес, просто щеше да затаи дъх от възхищение…бащите са такива, мило дете, те невинаги знаят какво и как да кажат на своите момичета…невинаги намират думи…а и дори да знаят, невинаги имат сила да го изрекат…от възхищение, от обожание, от любов.

Баща ти беше много красив, строен, с чаровна и дръзка усмивка, която много му отиваше…но ти се досещаш за това, нали? Имаш негови снимки и когато застанеш пред огледалото, сама виждаш чертите му върху лицето си, очертанията на силуета му върху фигурата си.

Ще спра дотук, защото колкото и да ти разказвам за твоя баща, това никога няма да бъде достатъчно за теб. Ти никога няма да спреш да се питаш, да се опитваш да си го представиш, да сънуваш как разговаряш с него…

Но в едно бъди напълно сигурна – баща ти те обичаше безкрайно. И когато в онзи ден ти казаха, че тати вече се е превърнал в звездичка на небето, а ти се взираше в синевата и се чудеше коя ли точно звездичка е тати… И когато по-късно толкова ти се искаше да чуеш гласа му, да си говориш с него, а не го чуваше… Знаеш ли защо? Защото той просто е затаил дъх от възхищение пред обаянието на своето момиче, пред красотата на своята принцеса…и затова мълчи…

Мълчи от възхищение, от обожание.

И от любов.

Новото се ражда с клик

Пукат…раздират се… Късат се връзките с реалността под силната струя на виртуалното така,  както силен вятър откъсва детско хвърчило и го праща високо, високо вдън небе.

Социалните връзки се късат – новото се ражда с клик.

Изгубили сме се с радостното опиянение на конквистадори, пред които древността страхливо отстъпва в своите все още неразрушени храмове. И с последен поглед отвътре вижда как си пишем, обичаме, страдаме, умираме за хора, които може би съществуват само в собственото ни съзнание. Не, те със сигурност съществуват само там! Не ги искаме извън тази ултимативна реалност. Вероятно защото извън нея наистина ги няма. Колко наистина ли? Не сме ги виждали никога, не знаем как мирише кожата им, как присвиват очи при внезапна болка, как спят през нощта – по гръб или по корем, не знаем… И не искаме да знаем. Ние сме сътворили тези хора в неизбродните дебри на своето въображение. Достатъчни са ни зелените светлинки на тяхното присъствие в 4 часа сутринта. Когато не можем да спим и ни е хубаво, че не сме сами. Една зелена светлинка, разрешение за преминаване към утехата на споделеното безсъние. Докато „две жени ще работят на нивата, едната от тях ще бъде грабната, другата ще бъде оставена”. Истина, истина ви казвам, едната вече е грабната и реално живее другаде, а виртуалното й тяло все още броди из нивата като остатъчен биологичен факт – Дарвин е толкова смешен.

И ето, апокалипсисът на новите комуникации раздели син от майка и баща от дъщеря. И всяка малка и мизерна стая в ромско гето е достатъчно многоизмерна, за да живеят в различни светове хората в нея. Достатъчно е само да има уайърлес. Четвъртият ангел оповести идването на Айфон 5, Стив Джобс вдига благославяща ръка от рекламните клипове. Джобс свърши добре своята работа и сега вече може да си позволи да е безсмъртен – пилигримите на нахапаната ябълка никога няма да се наситят. Другаде е отишло парченцето от плода – много отдавна и право в стомаха на баба им Ева. „Едем” е парфюм, който трябва да прикрие отсъствието на Едемската градина. „Елате с мен и ще ви направя ловци на човеци”, каза Цукербърг на своите програмисти и написа програмата на Фейсбук. За да може да оправдаем всичките си страхове, мечти, илюзорни победи и победоносни илюзии.

J feeling amazed

Пясъците на пустинята

 

Ако можех да раздипля пясъците на пустинята, щях да ви покажа обрасли в бръшляни стари къщи, които крият мирис на препечен хляб и прясно смляно кафе зад смръщени и обрасли с бръшлян фасади. Приличат на навъсени стари планинци, чиито доброта прелива в погледите им – отвъд сурово сключените вежди… Като тези изпълнени с уют и изсушени бабини подправки топли къщи, които даже бръшлянът не може да изстуди, колкото и да се вкопчва в тях.

Ако можех да раздипля пясъците на пустинята, щях да ви посоча забравени пристанища, потънали във хиляди мълчания, затрупани от хиляди раздели. Отдавна никой не ги посещава… Вие ще си спомните за тях – те са като обличана веднъж дреха, която сте потулили в гардероба.  Разбира се, вие сте си мислите, че тя ще радва да се спуска по раменете ви, едва-едва да гали ръцете ви, доверчиво да пада надолу по гърдите ви – защото се радва да бъдете заедно, един в друг. И затова сте я купили. Само че още при първото обличане тя веднага ви е хванала за гърлото, остъргала е кожата ви, впила се е в раменете ви, стегнала е корема ви – спирайки дъха ви, ограничавайки движенията ви, стараейки се да ви контролира…И сега тази дреха отново ви примамва да я облечете, като ви кара да се чудите на самите себе си как така сте забравили за такава хубава дреха. Тогава вие изведнъж ще си спомните защо сте я захвърлили. Защото такива дрехи са егоистични и безсърдечни, те не ви обичат и никога няма да ви заобичат.  Такива са онези забравени пристанища – сиви и безветрени, безлюдни. Колкото и да са се опитвали да примамят хората, накрая пак си остават безлюдни. И забравени.

Затова вие ще останете много доволни от себе си затова, че толкова дълго време сте ги били забравили и ще си обещаете да ги забравите за още толкова дълго време. И безлюдните пристанища, и враждебните дрехи. Аз и затова исках да ви ги покажа – за да знаете, че има неща, които е добре да бъдат забравени. Няма смисъл да се сещате с тъга за тях – за какво са ви безветрени пристанища и враждебни дрехи? Именно – изобщо не ви трябват.

Ако можех да раздипля пясъците на пустинята, щях да се хвана на бас с вас, че всички прекрасни миражи са истински и да ви предложа в залог самите миражи. И щях да изгубя, разбира се, но това щеше да е нарочно – за да мога да ви подаря тези пустинни блянове, неродени от отвъдна жажда. Защото тези миражи все пак са истински – иначе защо хората ще измислят специална дума за тях, ако не бяха истински? Има ли дума за нещо, значи има и такова нещо. Така е и с хората – дори да не са съвсем истински, всеки от тях си има име. Някои хора дори са по-измамни от миражите – вие познавате такива хора… Всеки познава такива хора и никой не се осмелява да каже, че те не съществуват. Напротив, съществуват. Ето защо ви подканям отново – не се стеснявайте, вземете си миражи колкото искате… Те са много по-добри от много хора…Не, не мислете за мен, аз си имам още толкова много мечти…

Ако можех да раздипля пясъците на пустинята, щях да напълня джобовете ви с кварцова енергия за пясъчни часовници, с която цялото време на целият свят ще е в ръцете ви. Само понякога трябва да обръщате часовника с главата надолу… За да не спира времето. За да продължава животът в този свят. Обръщайте го с краката нагоре, после обратно – с главата нагоре и всичко ще е наред. Така всички гледни точки ще бъдат доволни за известно време. И времето ще е доволно, защото няма да спира. Ето защо някой трябва да обръща светът с главата надолу, за да може да върви напред времето и да води животът със себе си.

Там, край реката

 

Беше слаб, рус и целият свят му беше крив. Крачеше лениво, без желание – каквото и да прави. Всъщност, всички крачехме лениво и без желание – като си втора година в казармата, няма закъде да бързаш, да бързат новобранците. Но дори и на този фон неговата леност се открояваше. Тази леност бе дори още по-видима в онези следобедни съботно-неделни минути, когато край оградата на поделението се появяваше Любка.  Усмихната и дружелюбна циганка, чиито тъмни очи търсеха само него и в които, въпреки топлотата им към всеки войник, който я заговаряше, ясно можеше да се види – няма никаква надежда за друг, освен за него. Тези красиви търсещи очи нито за миг не губеха своята скрита тревожност, докато не се появеше той. Разбира се, появяваше се лениво и бавно, с нацупена уста и сбърчени вежди, тътрещ развързаните си кубинки, сърдит на целия свят. Така говореше и с нея – троснато, намръщено, провлачвайки думите… А след това – ако дежурният старшина беше печен – двамата тръгваха заедно към реката. После се връщаха – той с лениво безразличие, тя – тъжна и помръкнала от предстоящата, макар и временна, но болезнена за нея раздяла…в онзи миг край портала, който го приемаше вътре, а оставяше нея отвън…

Само в един случай той се усмихваше – когато го наричаха „циганкар”. Нямаше злоба или омраза в тази изглеждаща повече от солена войнишка закачка, изричана на висок глас и с желание да бъде чута от повече хора. Тогава той се ухилваше като последния хашлак, какъвто всъщност беше – ухилваше се кисело-надменно, без да поглежда от кой точно идва този завистливо извикван епитет. Дали изобщо имаше значение за него? Дали се радваше, че му завиждат или пък просто не му пукаше? Не знам, защото и на мен не ми пукаше за него. Надушвах свободата като млад звяр зад решетките на зоопарка, който някак си усеща, че скоро вратата ще се отвори и униформите вече няма да имат никаква власт над него. Този полъх на свобода ме влудяваше, изнервяше, караше да пресмятам часове и дни, да сънувам мечтаните си първи лекции в университета… Това исках само – свободата и университета. Исках да стане септември…най-обичаният септември в целият ми живот досега.

Години по-късно отидох до поделението. Вече нямаше такова. Някой беше купил едноетажните невзрачни сгради и ги беше превърнал в дърводелски цехове. Никой никого не очакваше край оградата. И ги нямаше и онези тъмни красиви очи, които надничат през портала със скритата тревожност на влюбеното момиче.

Чийто единствен страх е, че този път той може да не дойде.