Невидимите хора

Невидимите хора се разхождат в шест.

Вървят край недоспали блокове,

край сънени детски площадки,

край будни болници вървят.

В онези сутрешни минути –

невидими и кратки,

и нечути,

те плахо и безшумно стъпват

по ръба невидим

между утрото и здрача.

Ала така и не прекрачват

във деня.

Остават тихи полусенки

в нощна пазва,

отиващи си сънища

в сумрака –

пределно недостъпни за очите.

Тях никой никога не ги намразва

и никой никога не ги обича.

И ето ги – невидими вървят,

дори и помежду си чужди.

Невидимите хора знаят, че

мъката и болката не спят,

а щастието трудно се пробужда.

Те крачат с невидими крачки,

и водят на невидими каишки

невидими домашни кучета.

Ако се взрете в уморените треви,

в росата, паднала нощес,

ще видите кристални нишки,

изплетени сякаш от есенен паяк.

Това са стъпки на невидимите хора,

които знаят –

слънцето след миг ще заличи

следите им и няма да личи

къде са били вчера и къде са днес.

И затова така невидимо-спокойно,

невидимите хора се разхождат в шест.