Разказах им на моите републикански приятели във Вашингтон /бяха от цяла Америка/ – разказах им за Балканджи Йово.
Как се отстоява вяра.
„Ръцете ти давам, хубава Яна не давам…“
„Краката ти давам, хубава Яна не давам…“
„Очите ти давам, хубава Яна не давам…“
Чакай малко, какво е зависило от теб, твърдоглави фанатико – нали така биха го нарекли днес умните и красиви лЕберали? Така, нали?
Това е въпросът – какво е зависило от него? Нищо, нали?
Те могат ли да си я вземат хубавата Яна и да си заминат? Могат, естествено!
Можел ли е да им каже Балканджи Йово – убийте ме, но не я давам? Можел е. И всичко щеше да свърши бързо, „хуманно“. Та нали в крайна сметка те ще я вземат?
Но какво им казва Балканджи Йово?
Никога няма ме пречупите!
На парчета ще ме направите, но няма да ме пречупите!
По-силен съм от вас! Без крака – по-силен съм.
Без ръце – по-силен съм. Без очи – по-силен съм.
Защото вярата ми е по-силна!
И дали, дори когато оставя своя брат на парчета зад гърба си и поема в нежелана за нея посока – дали хубавата Яна някога ще приеме чуждата вяра в сърцето си, с примера, който брат й е оставил в нейния спомен?
На Яна е говорил Балканджи Йово, не на поробителите!
На сестра си е говорил братът! „Виждаш ли как се отстоява вяра? Ето такава бъди и ти!“
Защото примерът е важен! Той води, той доминира!
Непреклонен до последната си капка кръв.
Заради примерът, който ще остане завинаги в българската история.
Потресаващо е – едва-едва продумаха моите приятели във Вашингтон. Толкова болка и толкова вяра!
Това е сърцето на България в дни на изпитания, отвърнах.
Който и каквото да си мисли, това е сърцето на България!