КАК ДОГОВОРИТЕ ЗА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ РОДИХА НЕОЛИБЕРАЛНАТА ДИКТАТУРА
Изключителен пример за национално достойнство – това бе победата на България над Истанбулската конвенция. Едно изключение на фона на европейския ценностен разпад, което прави чест на България даде пример на воля за облик!
Ние заявихме пред целия свят: „Харесваме се много повече такива, каквито сме – в сравнение с тези, в каквито неолибералната идеология иска да ни превърне. Отдавна не вярваме на анонимните брюкселски чиновници и сега е моментът да им кажем какво мислим за тях и за техните налудничави теории“.
Това бе челен сблъсък на две различни ценностни пространства.
Това бе български национален принос за събуждането на Европа и за връщането й към нейните християнски корени, ценности и стандарти.
Победа на обикновените хора над брюкселските елити.
Победа на човечността над лудостта.
Победа на бай Яне от Луковит над бай Юнкер от Люксембург.
Победа на чичо Данчо от Криводол над чичо Жозеф Дол от Брюксел.
Победа на здравия български разум над аморфната идеологическа налудност.
Победа в една тежка битка на противостоящи ценности. Защото именно ценностите – това е разделителната линия в Европа.
Европейски ценности = джендър-идеология?
Известно е, че всяка верига е толкова силна, колкото силно е най-слабото й звено. Ценностите се оказаха най-слабото свързващо звено в Европейския съюз и точно в тези области започна видим разпад. Лесно е да се скъсат връзки, които никога не са били създавани. Това е видимо най-вече в областта на т.нар. права на човека, превърнали се в парад на извратеност и откровена морална мерзост. Поне от нормалната, източноевропейска гледна точка, разбира се. В Западна Европа явно са по-развити, по-широкоскроени, по-по-най. Ние тук, слава Богу, изоставаме от този допотопен ценностен разпад – заради подобни процеси е трябвало да бъде рестарирана цяла една до-потопна цивилизация, ако се доверим на библейския разказ за Ной. Но както Римската империя не е разрушена за един ден, така и Римският договор от 1957 г. не подсказва този случващ се пред очите ни ценностен разпад.
Затова нека накратко проследим как се развиват европейските ценности от първия договор за първото европейско обединение – Европейската икономическа общност в Рим през 1957 – до Лисабонския договор през 2009 г. Договорът за създаване на ЕИО е подписан (за неопределен срок) в Рим през 1957 г., поради което става известен като Римския договор. Той влиза в сила от 1 януари 1958, а практическото му изпълнение почва от 1 януари 1959.
ЕИО е учредена единствено като икономически съюз за създаване на единна икономическа територия – Общ пазар. С Римския договор се поставят само и единствено икономически цели и
задачи за тяхното постигане: премахване на митата и количествените ограничения в търговията между страните членки; установяване обща митническа тарифа и обща търговска политика към страните, невключени в ЕИО; отстраняване на пречките за свободно движение в рамките на ЕИО на лица, стоки и капитали; провеждане обща политика в селското стопанство и транспорта и установяване на правила за съгласуване икономическата политика на държавите членки; сближаване на законодателството на страните членки в степен, която е необходима за функциониране на „Общия пазар“. В този договор всичко е само бизнес. Никъде не се говори за ценности. Никъде не се говори за етика и морал – отстраняването на пречките пред свободното движение на хора, стоки и капитали е инструмент на бизнеса, а не етична категория.
Камо ли пък да се споменава за еднополови бракове или за смяна на модела на семейство от мъж и жена, или за отваряне на вратите на ЕИО за мигранти.
И все пак, годината е все още 1957, джендър-идеологията тепърва предстои да бъде зачената.
Междувременно нещата търпят развитие. В преамбюла на подписания през 1992 г. Маастрихтски договор, с който се създава днешният формат на ЕС, се появяват следните изречения-мотиви от името на 12-те страни-основателки:
„КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ своята привързаност към принципите на свободата, демокрацията и зачитането правата на човека и основните свободи, както и принципа на правовата държава,
КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ, че зачитат основните социални права, определени в Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г. и в Хартата на Общността за основните социални права на работниците от 1989 г., КАТО ЖЕЛАЯТ да задълбочат солидарността между своите народи, при зачитане на тяхната история, култура и традиции“.
Демокрация, свобода, права и свободи на човека – разбира се, но! в съчетание със зачитането на историята, културата и традициите на народите и страните, подписващи Договора за ЕС в Маастрихт.
Дотук – по-скоро добре. Добър баланс на индивидуални свободи и национални култури и традиции.
Лукавостта на „правата на човека“ обаче не спира дотук.
През 2007 година е подписан Лисабонският договор, появил се вместо отхвърления през 2005 г. на референдуми в Холандия и Франция Договор за европейска Конституция.
Влязъл в сила през 2009 г., в Лисабонския договор е добавен следния текст – член 1а:
„Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези ценности са общи за държавите- членки в общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.“
Този очевидно левичарски неолиберален, очевидно джендърски подход – и то в утвърдения в България основателно негативен, „истанбулски“ смисъл на понятието „джендър“ – внася смущаващ подтекст в този допълнително включен текст.
Какво му е лошото или какво му е неясното на текста от Маастрихт:
„КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ своята привързаност към принципите на свободата, демокрацията и зачитането правата на човека и основните свободи, както и принципа на правовата държава“.
Кое налага изричното включване на текста за „правата на лицата, които принадлежат към малцинства“? И ако се запази тази тенденция на конкретизиране, в някой от следващите версии на Договора за ЕС дали
няма да бъдат изрично изброени лесбийките, гейовете, бисексуалните, транссексуалните, интерсексуалните и каквито други джендъри са се появили през това време? А защо не ги изброят и поименно?!
И всъщност тези „малцинства“ не са ли под закрилата на „правата на човека и основните свободи“?
И за какви малцинства става дума в този случай, след като в Европа няма системни проблеми със спазването на правата на етнически или религиозни малцинства?
Очевидно левите и либералите, под благосклонния поглед на Европейската народна партия, са добавили и още един текст в Маастрихтския договор, според който „ЕС се бори срещу социалното
изключване и дискриминациите и насърчава социалната справедливост и закрила, равенството между жените и мъжете, солидарността между поколенията и защитата на правата на детето“.
И ето я тематично-терминологичната боза – включване-изключване, дискриминации и равенство между мъже и жени, и всички поколения, и защитата на правата на детето! /Ако родителите са естествените
защитници на правата на детето, защо това изрично трябва да се запише в такъв документ? А правата на родителите? А правата на възрастните?
Каква е тази непонятна „правозащитна“ логика?/ Вместо свободно икономическо пространство и насърчаване на конкуренцията – заповядайте един чисто нов неолиберален джендър-фашизъм.
Заповядайте всякакви „Истанбулски конвенции“, всякакви задължителни джендър-идеологии, и всякакви днешни и утрешни извратености, облечени в юридическа форма.
Добре дошли в пред-християнската ера – това ни казват от Брюксел.
Затова няма как да пропуснем и „храмовата“ структура на днешния ЕС, както я наричат за удобство. Фигуративно онагледено, „храмовата структура на Европейския съюз“ е модел на гръцки храм с три стълба (устои) и общ „покрив“.
Съгласно този модел Европейските общности от Римския Договор – Европейска икономическа общност, Европейска общност за въглища и стомана и Европейска общност за атомна енергия – са първият стълб от
тази храмова структура. Вторият и третият стълб са „Обща външна политика и политика на сигурност“ и „Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи“.
В основата на „храма“ е залегнало т.нар. „засилено сътрудничество“, което се отнася и за втория и третия стълб.
И ако сме се чудили откъде влиза този неприятен джендърски повей в България – вече разбираме откъде. Джендърският натиск над България се осъществяваше именно през „засиленото сътрудничество“ в областта на външните работи и правосъдието.
И ще продължи да се налага оттам – натиск в полза на анонимни елити в Брюксел и Страсбург и втръснали до баналност неолиберални слуги в София, зад всички от които наднича сянката на Сорос.
Затова днес възниква въпроса – Министерството на външните работи на Република България дали не се е превърнало в Министерство на вътрешните работи на Джордж Сорос?
Дали Министерството на правосъдието на Република България не е на път да стане послушен инструмент за задкулисно налагане – без никакво обсъждане! – на всякакви малоумни директиви и конвенции като
Истанбулската?
Колко други „пожелателни“ джендър-директиви са подписани, без дори да знаем?
Всички тези въпроси трябва да получат отговор.
Защото обществената търпимост към подобно биполярно разстройство в институционалното поведение ще изчерпи своя лимит.
Институциите на националната държава трябва да защитават първо интересите на своя народ.
Недопустимо е джендър-идеологията да влиза като у дома си през широко отворените врати на системата на външните работи и системата на правосъдието. Както и през доверени лица – в системата на
образованието.
Това е неприемливо за огромното мнозинство от българския народ.
Неприемливо е от гледна точка на
– вяра в Бог
– любов към България и родовите традиции
– привързаност към семейството от мъж и жена
– убеденост, че възпитанието на децата е изключителна функция
първо и преди всичко на родителите, и едва след това на
образователната система.
Това трябва да бъде спряно.
И ще бъде спряно – с привличане на общественото внимание върху невралгичните точки в институциите и с натиск на общественото мнение върху джендър-пипалата в системите на външните работи, правосъдието и особено – образованието.
БОРД срещу джендър-идеологията и национална съпротива на всички нива – пълна мобилизация на имунната система на обществото ни.
Решаващият сблъсък е през май 2019 г., когато предстои историческата битка за България и за бъдещето на децата ни.
Защото победата за България минава през битката за Европа.